3Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… Когато се вливаш у мен през устието на пресъхнали чертози, танцуат нощните криле на оглушели славеи. В безхлебната целувка за последно, усещам болката на дългите лета в Тоскана със сочните зелени плодове на липсващата зима. Какво са босите поля в очите на безстрастни чучулиги? Какво са ласките на парещите пясъци по кожата на стенещите зимни богове? Какво са бреговете, снели тогите, окъпани единствено в сълзите на изчерпаната лунна непокорност… Отдавна аз и ти сме в минало причастие, лежим по тихите скали на прашните, излющени метафори и не познаваме континууми във сегашно време. И само липсата на говор ни сближава в бълнуването за неизживяна святост…. На нашето единствено безкрайно лято.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… Дали утробата на умореното ми чакане е още безсловестна за мечтите ти. Дали и наровете, скрити в промеждутъците на вълните ще блеснат пак с тръпчивата съблазан на прелюдията. Не знам дали, когато ме бележиш с пръстите си, пропити с неизказани истории за откривателство, ще мога да съм карта на очите ти… Не знам дали съм храм с колони от недоумение или съм прогнила мачта в пристана на твоето забвение, където птиците умират в празните олтари на изпепелена вечност.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… но знам, че ти рисувам кървави съзвездия, пробождам дланите си, чупя ноктите си и косите ми се стелят по безкрая на граматиката… Защото аз и ти сме само в минали спрежения, защото се преследваме по пунктуацията на въздъхнатите премълчавания. Защото слепите светулки ни докарват сънища и сплитат нощните фенери в пулса на зачатието.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… но аз съм тук на същия прашасал плаж от вечна и внезапна неизбежност. Оставям камъчета в локвите на съзерцаваното и чакам слънцето на нечие пробуждане. Не чакам теб, отдавна знам, че няма да ме стигнеш дори да знаеш точните ми координати… не чакам никого, защото химните са сляпа отживелица, парадна глъчка на сподавените пролети. Сега единствено граматиката ще се дави в скута ми… до тихото изчезване на бледите разпятия.

ИзображениеРазтваряш се в чаша червено. Отблясъците по ръба напомнят за смеха ти във Сицилия, нищо, че никога не си ходила там. Италия ти подхожда. Остава по устните като разтопен пролетен сняг по новолуние, като уловен полет на нощна пеперуда… понякога като дим от плодов тютюн на безлюдния плаж.

Мисля за теб, когато гледам морето. А в чашата ми Ботичели танцува под размекнатата изумрудена дъга. Акварел на едри късове, с плодови нюанси меланхолия и отдавна изстинал сюрреалистичен карамел по платното. Рисувам тялото ти в облаците на илюзиите. Невъзможно е да се срещаме другаде.

Харесва ни да тичаме. Да гоним опашките на кометите и да се заблуждаваме, че летим между облаци прах от удобство. Лъжем се непрекъснато. Само така е възможно да дишаме в тази черешова есен. Аз си затварям очите и устните ми се разливат в черно-бяла текстура от искане. Искане да вярвам на празните ноти в косите ти. Ти говориш, а гласът ти минава през всяка позната октава. Диханията на твоята сънна увереност драскат по кожата. Не, не кървя, защото съм свикнала. Аз също умея да лъжа. Монотонно и някак безвкусно, с пропуснати букви в телеграмното съобщение. Лъжа красиво, когато приготвям кафето ти сутрин с лъжичка арсен. Лъжа възбуждащо, когато искам да те прикова на прага, да зазидам сянката ти в парче огледало някъде в джоба ми. Държа отражението ти скрито под килима. Като магическа билка за моята собствена смърт чрез изгаряне. Затова ти си тръгваш, мълчиш, бягаш, крещиш, плачеш на сън и се опитваш да обичаш всички, които не приличат на мен. И накрая се връщаш. А аз ти подавам чаша кафе. Оглеждаме се в каймака и рисуваме клепачите си със фантазии… трептящи светлини разпукват кимоното на мъртвия залив. Когато мечтаем поглъщаме неизъсувани видения и репетираме пиеси без начало. И пак започваме да тичаме, защото е ужасно задушаващо… да дишаме от пепелта на невъзможното. Розовото се увива по ръцете ни и после дъхът ни заглъхва в препечена снощи мелодия. Изчезваме във всичко, което няма да бъде.

Когато си в Рим ти си себе си. Косите ти са гореща арена от възмущение и мрачни сънища. Когато си в Рим ме оковаваш в очите на умиращия ден. И наблюдаваш да се стичат всичките ми празни обещания по кожата от изсушен пелин на калдъръмите. Ръцете ми кървят от мислите на твоите въздишки, от омотаните във минало мечти и тихите удавени стенания на времето. Запазваш ме във бенките от луннен допир, рисуваш си съзвездия и ги кръщаваш с имена от I-ви век… когато сме се срещнали. Сега си жрица на жестокостта с очи от сластни нишки и нокти пълни със очакване. Не се докосваме, защото ти си ти… а, аз съм отдавна изчезнала в своята собствена слабост от прецъфтели тропически плажове. Когато сме в Рим е задушаващо пясъчно.

Не мога да тръгна, защото владееш дъха на луната и птиците. Защото там се превръщам в робиня на времето. Затова не пътувам.

Оставам да стоплям кафето с дъха си от вчерашните скитания на мечтите ти.

Емоционално нестабилна жрица в оставка…Повече мълчи и по-малко плаче.

Лингвистиката казва, че „страст“ е равно на „болка“… всичко е в латинския.

The way my Friday „looks like“…

Подари ми соната, аз не обичам другите форми… избродирай ми ноти в сърцето вместо медальон от дъжд и безлуние. Аз не обичам бижута и пролети, мразя зеленото и тръпна от сенки през лятото, защото аз не обичам симфонии и не се побирам във фруктиери със сребърни ръбове.

И нека повтарят се темите в твоята музика, така ми е топло, уютно от глад и мълчание… така те обичам – със сигурност вплетена в пръстите и с онемели камбани в очи от безлюдие. Привечер поливай ме с глуха мелодия от мъртвите ти пеперуди, скрити някъде там под сърцето… и ме помилвай в собствената си беззвучност, безкрайно огласена от анализи… от сложни времена и пречупени, ъглови форми.

Напиши ми соната и нека вградят ми душата във нея – да бъда разпръсната древна агония от изобилстващи плодни градини по залез. Да бъда душа с татуирана древна магия, да бъда ядро от безсмислие в твоята цялост от думи и ноти… които се раждат в изсъхнали клони безвремие…

Калиграфирай ми ноти отзад по гърба, издраскай ги злобно с пристегната плът от череши и залези… покрий ме с отдавна забравени фигури, с които шаманите душат боговете във кладенци… изтръгни ми и кръв, и мелодия, и древно проклятие… а, после съший ми соната от стонове, от птичи илюзии и разтопени кристали… соната от страст и дъждовно сияние, откраднати от дълбините на килера ти с мълчание… Съший ми мелодия с край от опали, които да се вкопчват в шеста чакра и там да ми докарват сънища от глухи, безметежни водопади… уловили бога в съзерцание.

Нарисувай ми соната по лицето на дланите, за да приспивам безплодните морски вълни с полепнала сладка мъгла от сияние, да привиквам за танц онемели русалки и да държа Посейдон до сърцето си… в пазвата.  Да се върна обратно назад, надалеч, към своето нямо прераждане, когато свалях луната на дървен олтар за коралово-зимно жертвоприношение. Да се върна назад, там където бях жрица и носех дъх от светулки в стъкленица на шията, там където кръвта ми беше солена от морски вълни и калиграфирах нозете си с миди и пясъци… Там, където те блъснах от острия връх на скалите – да станеш цял изумруди и пепел, да те обича морето, защото морето бе в мен… да те викам по изгрев с очи от опали.

Затова сега напиши ми соната и аз да потъна във нея, да се удавя от хълма, защото не мога да плувам… да стана на сол по ръцете ти бледи… да излизам от теб вместо капчици пот, да съм морска вода с аромат на бадеми… Затова напиши ми соната, аз не обичам другите форми… защото в тях е тихо и няма вълни.

Целуваше я и по устните, и по челото като да й беше едновременно и дъщеря и любовница. Заставаше зад гърба й, докато ръцете й се плъзгаха по пианото и изваждаха душата му от мъгла и съзерцаващи звезди. Не я докосваше и не се приближаваше на повече от половин метър, но стоеше там – почти в центъра на салона с приглушената, изумрудена тишина и вдишваше пианистката откъм врата й. Не чуваше музиката, нито я разбираше… нито искаше да я разбере.  В моментите, когато пианото разстилаше плътта си от безлунност по ноктите на времето, тя искаше само да диша. Сядаше там, в центъра на пода, като да бе шаман на древно племе, унесен в мистичното бълнуване за дъжд, и разтваряше пазвата си, за да може да я вдишва и с кожата си.

Музиката оставаше да се люлее по стените и по кристалния полилей, закачаше се със завесите и ги караше да се усмихват с потрепване, после се плъзгаше по сатенените тапицерии на столовете, за да завре като дете под масата и бързо да избяга през пролуките на мислите. Тази музика беше всеки път различна, но и всеки път еднаква… За нея, в ритуалната молитва за облагородяване, тя винаги звучеше като Бетовен… или митични мълнии проблясваха в главата й, прекъсваха способността й да чува, замрежваха очите й и просто се превръщаше в Бетовен.

Докато дишаше плътта на тази безпределност, в нея се отключваха врати, някой влизаше, отмахваше завесите и биеше гонга за вечеря, а зениците, все по-широки от очакване, изпиваха дъха на  пианистката, открадваха от капчиците й обезсолена пот, които фино навлажняваха гърба й и ги запазваха, за да ги вдишват след вечеря вместо емфието от кутийката.

Когато музиката спираше дъхът й секваше като преди да се роди, тя бе готова да заплаче с неистовост и страх, с онова усещане за пулсираща разкъсаност на сетивата, което стряска и новороденото, напуснало утробата.

Светът започваше въртенето си наобратно вътре в нея и спиралите пронизваха зениците с молба да бъде опростен дългът на съзерцанието. Когато тя се доближаваше до нея, със пръсти още влажни от сонатите, с пресъхнали от неизбежност извори по устните, със страст и вкус на портокалова бароковост, часовниците спираха дъха си, преглъщаха и се задавяха със времето, което губеше и цвят, и форма…

Дали обичам Бетовен? Нямам никаква представа. Знам, че се поглеждаме в очите и после бързо абсорбирам звуците му с върховете на косите си, докато ти се сливаш с него над пианото… А, после ставаме напълно непознати.

И после следваше докосване, помилване и крясък, раздиращ плътността на онзи смисъл, който всяка бе търсила за себе си и по отделно, и с който се бе губила до болка в цветовете на пустините, заключени в гърдите.

И подът, с твърдостта на вечерното си наметало, започваше да се разтапя до червеното, да се срамува и да се вълнува в пурпурни драперии, докато не избледнее до умората, до капчиците вплетеност и до въздишките, обагрящи телата във омарата на слоновата кост.

А, въздухът остава наблюдател, напълно чужд на звуците, на цветовете и на музиката, която те калиграфират върху пода… Единствено напомня на часовниците, че трябва да отпуснат своята захапка и да отворят пак килията на времето… за да целуват пак сонатите стените и други цветове да пишат нотни листове по пода…

За теб аз съм онази без името, която се топи по ръба на леглото в твоите сутрини, онази, която кръщаваш с имена на звезди и на облаци, а после забравяш. Аз съм онази, която рисуваш в ъглите на тъмни градини по спомени… като триизмерен призрак от вътрешността на вселената.

Ти никога не ме очертаваш по своите устни със музика, нито със мисли… и не ме докосваш с изтръпнали пръсти от утрешност. Аз сам безплътна халюцинация в три действия, блестяща в дъното на многоцветните ти ириси… която се разтваря сутрин в чая ти.

Аз съм онази отхвърлена дъщеря на Мойсей, заклеймена в прахта на своята женственост… Онази, която погребваш в морето по изгрев,  облечена в пурпур и бледност.

За теб аз съм парче холограма, скрито дълбоко в ядрата на клетките… халюциногенно с отложено действие, хапка от вечност и малко забрава, което приемаш скришом от себе си, за да не причини анорексия…

Обичаш ме като празно пространство, което поглъщаш на хапки с аресн… и карамелизирана тайнственост… Обичаш ме като ренесансова, пуста галерия с арки, където да вчесваш самотните гълъби, да рисуваш пророци и тела на древни богини, обвити във вятър… Обичаш ме като свод на отдавна счупен витраж, през който да всмукваш усмивките на своите изгреви… а, те да стават прозрачнозелени и парещи като тичаща, недевствена пролет…

Вечер усещам да стъпваш във мен с въздишки по-празни от звездни оазиси и да разхвърляш във мен с безпощадно усилие, търсейки парчета от своите стъклени зеници… защото за теб аз съм онази без името, онази, която рисуваш по спомен.

И ме обичаш само в безкрайната пустош на жълтото, което обличам при твоето тръгване… когато залоствам вратите и подреждам витражни стъкла по дланта си… Защото ти си онзи древен Йоан, който кръщава звездите в безплътно мълчание, обгръща ги в пурпурен плач и после сам се именува Исус… докато страдам от кръвоизлив в очите.

Нощем ме халюцинираш на всеки ъгъл под свода на времето, протягаш ръце в илюзорно усилие без да докосваш… без дори да копнееш за моята плът от изсънувани тайнства – защото за теб аз съм онази без името… онази, която се крие под странното сърце на часовника и която може да бъде само погребвана, но никога раждана, никога искана, никога истинска… защото аз съм онази без името.

А, ти продължаваш да ме създаваш такава – безвъздушно пространство, заключено в рафтовете на библиотека от сънища… и продължаваш да ме поглъщаш такава – изтъкана от думи, където убягва сегашното време… където гълъбите са винаги сиви, а ти си различен, но винаги древен – пророк, мъченик, светец, инквизитор… събирач на цветове и витражи, художник с вятърни четки и анорексия под езика… може би болен от изпитата плът на онази без името.

Фотография: Юлия Попова

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, пеперудите вече събират прахта от крилете си, потрепват от серпентините студ на мълчание и бързат да рисуват заскрежени лица във очите ти. Защото ти пристигаш без скрижали от далечното си скитане и без пустини, без оазиси, и без сирени, които да полагаш на олтара на съдбата си… И без да бъдеш жрец, започваш да разпитваш за магията, за затворения поглед в стъкленицата, за онзи ритуал на изцеление, от който се пораждат облаци…

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, аз съм отдавна заминала – и няма оставени знаци за полепнали, мъхести мисли, и няма целувки в хербарии, нито претоплена нежност от вчерашен дъжд по листата. А, ти искаш толкова малко – да разказвам истории, да се обличам в сребристи очи от очакване… да съшивам самотата с косите си в гоблени от залязващо слънце-полуфабрикат.

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, изобилства от нежност и болка под езика на времето и от кукувици, напуснали часовниците. И ти искаш само чаша малиново вино – да пиеш направо от вените на моето утрешно плаване. А, знаеш, че ме е страх от вода… Но, кой те кара да плаваш, Глупачке…ти не си Одисей и никога няма да бъдеш, защото си нямаш дори една Пенелопа… защото си нямаш Итака, защото си нямаш предречено, древно завръщане, избродирано като тъмно съзвездие по ръцете на времето… Затова няма никога да заминеш, да се затичаш по светлите петна от безметежност по килима ти… и ще си винаги обречена на моето пристигане – малко след полунощ.

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, аз съм отдавна различна. С очи-огледало, в което да сресваш деня си, да снемаш пред мен прахта от зениците, да я поръсваш обилно с шафранен копнеж по безвремие и да ме молиш да я сервирам за закуска… Когато очакваш да бъда утринносиня, с роса и мирис на дъб върху ноктите, да бъда спомен от минал живот нарисуван в съзвездие, да бъда неясно, мистично пророчество за прага на твоето следващо скитане… Но никога да не бъда отронен копнеж на заспалата птица на мачтата, да не бъда изпусната бримка в плетивото от летни звезди, да не бъда задавен вик на сирена с опашка от перлени думи само в бъдеще време… Защото аз си нямам избродирано по стъпалата завръщане, защото си нямам Итака, нито дори една Пенелопа… и ме е страх от вода. Затова си оставам обречена да събирам прах от пеперудени криле в стъкленици, докато чакам твоето пристигане – малко след полунощ…

Фотография: Юлия Попова

Не е любов нашето,а лична работа.

Не любовници сме,а съучастници.

Ей такива са нашите празници.

Вечерите-и те такива са.

Скъсах вече пантофките приказни.

Тъмно е като в рог в душата.

Да вия ми идва.Да хвана гората.

Пусти пустеят без отражения огледала ни –

-лошо знамение.

Сутрин на сладко миришат ми пръстите.

Миризма на бонбони така  ми е втръснала.

Значи от всички сме тука забравени.

Ни бити. Ни глезени. Изоставени.

Даже и сънища вече си нямаме.

Ей такива сме с теб двамата.

Не любовници, а съучастници.

Не е любов нашето, а лична работа.

Затъпяваща траектория – това е цалата наша история.

 

Олга Залеская