С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде.
Истинските са тъжни,
ще стигнеш навсякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотолии,
не пътувай, мой нежен Колумб.
Истинските тъжни и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай!

 

Иван Пейчев

Advertisements

Не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
Аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
Не чаках есента, но тя дойде.
Дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
Но тя дойде. Всъщност тя се върна,
но не с античната си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен.

Иван Пейчев

Queen of the masquerade

Посвещавам думите и маските по-долу на най-близкия ми човек…. разбира се, с много обич!!! 
Всичко започна по каналния ред, както винаги започват любовните истории – малко разхвърляни страсти, малка буря в стомаха, малко розови пеперуди, кацнали на рамото ми… няколко по-интересни разговора… в момента не мога да си спомня за какво точно – за фотография, за някакъв конкурс, за времето ми в театъра, за времето ми след театъра – лични истории парче по парче… всеки събира парчетата от другия. Но не винаги ги подрежда… Аз винаги се опитвам да подреждам историите, да ги вкарвам в някакъв архив и то не толкова с цел да ги запомня с подробности, колкото за да имам винаги тема за разговор, дори когато отминат първите месеци и започнем да си омръзваме… 

Сценария е предвидим… след няколко месеца вече живеехме заедно. На този етап бях забравила първоначалните разговори…бях забравила фотографията, а той беше забравил театъра – всичко си дойде на мястото. Интернет измести разговорите в кафенетата, набързо свалените филми от торенти изместиха театъра, дори и мисълта за него… обаянието ми на интелигентна, колоритна Птица Жар се стопи и се превърнах в домашния папагал, който дори не желае да говори… 

После се появи и един определно кастов проблем… докато стоях, като принцеса в своята панелна кула, в квартал на София и отдавах времето си на литература, езици и други такива занимания, разговорите станаха съвсем невъзможни… всеки опит за споделяне на емоцията от прочетеното, от видяното, от наученото, получавах раздразнението на Другия. По това време той вече беше станал Другия… вече нищо не ни свързваше. 

И така класическата развръзка на тази съвсем калсическа история е предвидима – аз си оставам в кулата, Другия остава сам със себе си, в лов на виртуални предизвикателства… Да, но всъщност НЕ. 

Няколко пъти предлагах да приклчим историята по класическия начин – предлагах го спокойно, после изнервено, после крещейки, после дори чупех… НЕ. Няма как да приключим. „Не ти решаваш, кога да се разделим”. Арогантност, твърдоглавие, инат и… мъчение, разбира се двустранно… и така с месеци. Когато това не помагаше и демонстрирах крайна решителност ситуацията се обръщаше – молби, обещания, сълзи, падане на колене…каквото се сетите още, все по сценарий. Би излязла добра пиеса (отбелязвам си наум!). 

Накрая раздялата стана факт… мъчително и с много, много дълги скандали – на живо и по телефона.  И ако смятате, че тук пиесата свършва – грешите. Получихме картина на класическа невроза, придружена с истерични пристъпи и склонност към самонараняване. Първоначално всичко изглеждаше като поредната емоционална манипулация, като част от вече познатия сценарий. Но този път се оказа истина… всички сме чували истории за хора, които са полудели от любов или от раздяла, но никой не вярва в тях. И аз не вярвах, дори и сега не съм сигурна, че вярвам. По-скоро се страхувам. Никой не може да носи моралната вина за подобна случка… поне аз не мога. И тъй като психосоматичните състояния ставаха все по-плашещи и все по-чести, кръгът се завъртя отново. В началото Другият, който през целия цикъл на нашата пиеса беше Силният, изведнъж мина от другата страна – стана Слабият, зае моето място. Не, не съм жертва, просто съм по-слаба в емоционален план и прощавам лесно, пречупвам се пред сълзите и обещанията. Това означава да си Слабият в подобна класическа мелодрама, с лек уклон към съвременен абсурдизъм. 
 

Така след като Силният стана Слаб настъпи едно непрестанно движение – ролите започнаха да се сменят като в калейдоскоп, докато и двамата се обаркахме и забравихме кой кой е… Останаха малко въпроси – средно, една шепа… които всеки задаваше на другия и на себе си в някакъв странен апарт, без да е ясно дали въобще се търсят отговорите. Тези смени донесоха известно объркване в главата ми… но, то се оказа преодолимо. Проблемът всъщност дойде от безразличието – може би като вид защитна реакция станах безразлична… да, показвах престорени емоции и казвах „Обичам те” наизуст, като по добре заучен сценарий – знаех точно къде и точно кога да го кажа – „Обичам те” и невротизма намалява… „Обичам те” и знам, че значително съм скъсила настоящия досаден апарт до още 2-3 минутни словоизлияния, които няма да чуя, замислена за новия самоучител по соахили.  

И така след като си сменихме ролите няколко пъти не само загубихме представа за същността на Другия, но и за плътта на самата ситуация. Всеки заживя в своята монологична форма, с единствената допирна точка „Обичам те” – лишено от всякакъв смисъл.

Advertisements