You are currently browsing the tag archive for the ‘сънища’ tag.

ИзображениеРазтваряш се в чаша червено. Отблясъците по ръба напомнят за смеха ти във Сицилия, нищо, че никога не си ходила там. Италия ти подхожда. Остава по устните като разтопен пролетен сняг по новолуние, като уловен полет на нощна пеперуда… понякога като дим от плодов тютюн на безлюдния плаж.

Мисля за теб, когато гледам морето. А в чашата ми Ботичели танцува под размекнатата изумрудена дъга. Акварел на едри късове, с плодови нюанси меланхолия и отдавна изстинал сюрреалистичен карамел по платното. Рисувам тялото ти в облаците на илюзиите. Невъзможно е да се срещаме другаде.

Харесва ни да тичаме. Да гоним опашките на кометите и да се заблуждаваме, че летим между облаци прах от удобство. Лъжем се непрекъснато. Само така е възможно да дишаме в тази черешова есен. Аз си затварям очите и устните ми се разливат в черно-бяла текстура от искане. Искане да вярвам на празните ноти в косите ти. Ти говориш, а гласът ти минава през всяка позната октава. Диханията на твоята сънна увереност драскат по кожата. Не, не кървя, защото съм свикнала. Аз също умея да лъжа. Монотонно и някак безвкусно, с пропуснати букви в телеграмното съобщение. Лъжа красиво, когато приготвям кафето ти сутрин с лъжичка арсен. Лъжа възбуждащо, когато искам да те прикова на прага, да зазидам сянката ти в парче огледало някъде в джоба ми. Държа отражението ти скрито под килима. Като магическа билка за моята собствена смърт чрез изгаряне. Затова ти си тръгваш, мълчиш, бягаш, крещиш, плачеш на сън и се опитваш да обичаш всички, които не приличат на мен. И накрая се връщаш. А аз ти подавам чаша кафе. Оглеждаме се в каймака и рисуваме клепачите си със фантазии… трептящи светлини разпукват кимоното на мъртвия залив. Когато мечтаем поглъщаме неизъсувани видения и репетираме пиеси без начало. И пак започваме да тичаме, защото е ужасно задушаващо… да дишаме от пепелта на невъзможното. Розовото се увива по ръцете ни и после дъхът ни заглъхва в препечена снощи мелодия. Изчезваме във всичко, което няма да бъде.

Когато си в Рим ти си себе си. Косите ти са гореща арена от възмущение и мрачни сънища. Когато си в Рим ме оковаваш в очите на умиращия ден. И наблюдаваш да се стичат всичките ми празни обещания по кожата от изсушен пелин на калдъръмите. Ръцете ми кървят от мислите на твоите въздишки, от омотаните във минало мечти и тихите удавени стенания на времето. Запазваш ме във бенките от луннен допир, рисуваш си съзвездия и ги кръщаваш с имена от I-ви век… когато сме се срещнали. Сега си жрица на жестокостта с очи от сластни нишки и нокти пълни със очакване. Не се докосваме, защото ти си ти… а, аз съм отдавна изчезнала в своята собствена слабост от прецъфтели тропически плажове. Когато сме в Рим е задушаващо пясъчно.

Не мога да тръгна, защото владееш дъха на луната и птиците. Защото там се превръщам в робиня на времето. Затова не пътувам.

Оставам да стоплям кафето с дъха си от вчерашните скитания на мечтите ти.

Advertisements

За теб аз съм онази без името, която се топи по ръба на леглото в твоите сутрини, онази, която кръщаваш с имена на звезди и на облаци, а после забравяш. Аз съм онази, която рисуваш в ъглите на тъмни градини по спомени… като триизмерен призрак от вътрешността на вселената.

Ти никога не ме очертаваш по своите устни със музика, нито със мисли… и не ме докосваш с изтръпнали пръсти от утрешност. Аз сам безплътна халюцинация в три действия, блестяща в дъното на многоцветните ти ириси… която се разтваря сутрин в чая ти.

Аз съм онази отхвърлена дъщеря на Мойсей, заклеймена в прахта на своята женственост… Онази, която погребваш в морето по изгрев,  облечена в пурпур и бледност.

За теб аз съм парче холограма, скрито дълбоко в ядрата на клетките… халюциногенно с отложено действие, хапка от вечност и малко забрава, което приемаш скришом от себе си, за да не причини анорексия…

Обичаш ме като празно пространство, което поглъщаш на хапки с аресн… и карамелизирана тайнственост… Обичаш ме като ренесансова, пуста галерия с арки, където да вчесваш самотните гълъби, да рисуваш пророци и тела на древни богини, обвити във вятър… Обичаш ме като свод на отдавна счупен витраж, през който да всмукваш усмивките на своите изгреви… а, те да стават прозрачнозелени и парещи като тичаща, недевствена пролет…

Вечер усещам да стъпваш във мен с въздишки по-празни от звездни оазиси и да разхвърляш във мен с безпощадно усилие, търсейки парчета от своите стъклени зеници… защото за теб аз съм онази без името, онази, която рисуваш по спомен.

И ме обичаш само в безкрайната пустош на жълтото, което обличам при твоето тръгване… когато залоствам вратите и подреждам витражни стъкла по дланта си… Защото ти си онзи древен Йоан, който кръщава звездите в безплътно мълчание, обгръща ги в пурпурен плач и после сам се именува Исус… докато страдам от кръвоизлив в очите.

Нощем ме халюцинираш на всеки ъгъл под свода на времето, протягаш ръце в илюзорно усилие без да докосваш… без дори да копнееш за моята плът от изсънувани тайнства – защото за теб аз съм онази без името… онази, която се крие под странното сърце на часовника и която може да бъде само погребвана, но никога раждана, никога искана, никога истинска… защото аз съм онази без името.

А, ти продължаваш да ме създаваш такава – безвъздушно пространство, заключено в рафтовете на библиотека от сънища… и продължаваш да ме поглъщаш такава – изтъкана от думи, където убягва сегашното време… където гълъбите са винаги сиви, а ти си различен, но винаги древен – пророк, мъченик, светец, инквизитор… събирач на цветове и витражи, художник с вятърни четки и анорексия под езика… може би болен от изпитата плът на онази без името.

Фотография: Юлия Попова

Advertisements