You are currently browsing the tag archive for the ‘пътуване’ tag.

ИзображениеРазтваряш се в чаша червено. Отблясъците по ръба напомнят за смеха ти във Сицилия, нищо, че никога не си ходила там. Италия ти подхожда. Остава по устните като разтопен пролетен сняг по новолуние, като уловен полет на нощна пеперуда… понякога като дим от плодов тютюн на безлюдния плаж.

Мисля за теб, когато гледам морето. А в чашата ми Ботичели танцува под размекнатата изумрудена дъга. Акварел на едри късове, с плодови нюанси меланхолия и отдавна изстинал сюрреалистичен карамел по платното. Рисувам тялото ти в облаците на илюзиите. Невъзможно е да се срещаме другаде.

Харесва ни да тичаме. Да гоним опашките на кометите и да се заблуждаваме, че летим между облаци прах от удобство. Лъжем се непрекъснато. Само така е възможно да дишаме в тази черешова есен. Аз си затварям очите и устните ми се разливат в черно-бяла текстура от искане. Искане да вярвам на празните ноти в косите ти. Ти говориш, а гласът ти минава през всяка позната октава. Диханията на твоята сънна увереност драскат по кожата. Не, не кървя, защото съм свикнала. Аз също умея да лъжа. Монотонно и някак безвкусно, с пропуснати букви в телеграмното съобщение. Лъжа красиво, когато приготвям кафето ти сутрин с лъжичка арсен. Лъжа възбуждащо, когато искам да те прикова на прага, да зазидам сянката ти в парче огледало някъде в джоба ми. Държа отражението ти скрито под килима. Като магическа билка за моята собствена смърт чрез изгаряне. Затова ти си тръгваш, мълчиш, бягаш, крещиш, плачеш на сън и се опитваш да обичаш всички, които не приличат на мен. И накрая се връщаш. А аз ти подавам чаша кафе. Оглеждаме се в каймака и рисуваме клепачите си със фантазии… трептящи светлини разпукват кимоното на мъртвия залив. Когато мечтаем поглъщаме неизъсувани видения и репетираме пиеси без начало. И пак започваме да тичаме, защото е ужасно задушаващо… да дишаме от пепелта на невъзможното. Розовото се увива по ръцете ни и после дъхът ни заглъхва в препечена снощи мелодия. Изчезваме във всичко, което няма да бъде.

Когато си в Рим ти си себе си. Косите ти са гореща арена от възмущение и мрачни сънища. Когато си в Рим ме оковаваш в очите на умиращия ден. И наблюдаваш да се стичат всичките ми празни обещания по кожата от изсушен пелин на калдъръмите. Ръцете ми кървят от мислите на твоите въздишки, от омотаните във минало мечти и тихите удавени стенания на времето. Запазваш ме във бенките от луннен допир, рисуваш си съзвездия и ги кръщаваш с имена от I-ви век… когато сме се срещнали. Сега си жрица на жестокостта с очи от сластни нишки и нокти пълни със очакване. Не се докосваме, защото ти си ти… а, аз съм отдавна изчезнала в своята собствена слабост от прецъфтели тропически плажове. Когато сме в Рим е задушаващо пясъчно.

Не мога да тръгна, защото владееш дъха на луната и птиците. Защото там се превръщам в робиня на времето. Затова не пътувам.

Оставам да стоплям кафето с дъха си от вчерашните скитания на мечтите ти.

Реклами

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, пеперудите вече събират прахта от крилете си, потрепват от серпентините студ на мълчание и бързат да рисуват заскрежени лица във очите ти. Защото ти пристигаш без скрижали от далечното си скитане и без пустини, без оазиси, и без сирени, които да полагаш на олтара на съдбата си… И без да бъдеш жрец, започваш да разпитваш за магията, за затворения поглед в стъкленицата, за онзи ритуал на изцеление, от който се пораждат облаци…

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, аз съм отдавна заминала – и няма оставени знаци за полепнали, мъхести мисли, и няма целувки в хербарии, нито претоплена нежност от вчерашен дъжд по листата. А, ти искаш толкова малко – да разказвам истории, да се обличам в сребристи очи от очакване… да съшивам самотата с косите си в гоблени от залязващо слънце-полуфабрикат.

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, изобилства от нежност и болка под езика на времето и от кукувици, напуснали часовниците. И ти искаш само чаша малиново вино – да пиеш направо от вените на моето утрешно плаване. А, знаеш, че ме е страх от вода… Но, кой те кара да плаваш, Глупачке…ти не си Одисей и никога няма да бъдеш, защото си нямаш дори една Пенелопа… защото си нямаш Итака, защото си нямаш предречено, древно завръщане, избродирано като тъмно съзвездие по ръцете на времето… Затова няма никога да заминеш, да се затичаш по светлите петна от безметежност по килима ти… и ще си винаги обречена на моето пристигане – малко след полунощ.

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, аз съм отдавна различна. С очи-огледало, в което да сресваш деня си, да снемаш пред мен прахта от зениците, да я поръсваш обилно с шафранен копнеж по безвремие и да ме молиш да я сервирам за закуска… Когато очакваш да бъда утринносиня, с роса и мирис на дъб върху ноктите, да бъда спомен от минал живот нарисуван в съзвездие, да бъда неясно, мистично пророчество за прага на твоето следващо скитане… Но никога да не бъда отронен копнеж на заспалата птица на мачтата, да не бъда изпусната бримка в плетивото от летни звезди, да не бъда задавен вик на сирена с опашка от перлени думи само в бъдеще време… Защото аз си нямам избродирано по стъпалата завръщане, защото си нямам Итака, нито дори една Пенелопа… и ме е страх от вода. Затова си оставам обречена да събирам прах от пеперудени криле в стъкленици, докато чакам твоето пристигане – малко след полунощ…

Фотография: Юлия Попова

С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде.
Истинските са тъжни,
ще стигнеш навсякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотолии,
не пътувай, мой нежен Колумб.
Истинските тъжни и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай!

 

Иван Пейчев

Реклами