You are currently browsing the tag archive for the ‘пианистка’ tag.

Целуваше я и по устните, и по челото като да й беше едновременно и дъщеря и любовница. Заставаше зад гърба й, докато ръцете й се плъзгаха по пианото и изваждаха душата му от мъгла и съзерцаващи звезди. Не я докосваше и не се приближаваше на повече от половин метър, но стоеше там – почти в центъра на салона с приглушената, изумрудена тишина и вдишваше пианистката откъм врата й. Не чуваше музиката, нито я разбираше… нито искаше да я разбере.  В моментите, когато пианото разстилаше плътта си от безлунност по ноктите на времето, тя искаше само да диша. Сядаше там, в центъра на пода, като да бе шаман на древно племе, унесен в мистичното бълнуване за дъжд, и разтваряше пазвата си, за да може да я вдишва и с кожата си.

Музиката оставаше да се люлее по стените и по кристалния полилей, закачаше се със завесите и ги караше да се усмихват с потрепване, после се плъзгаше по сатенените тапицерии на столовете, за да завре като дете под масата и бързо да избяга през пролуките на мислите. Тази музика беше всеки път различна, но и всеки път еднаква… За нея, в ритуалната молитва за облагородяване, тя винаги звучеше като Бетовен… или митични мълнии проблясваха в главата й, прекъсваха способността й да чува, замрежваха очите й и просто се превръщаше в Бетовен.

Докато дишаше плътта на тази безпределност, в нея се отключваха врати, някой влизаше, отмахваше завесите и биеше гонга за вечеря, а зениците, все по-широки от очакване, изпиваха дъха на  пианистката, открадваха от капчиците й обезсолена пот, които фино навлажняваха гърба й и ги запазваха, за да ги вдишват след вечеря вместо емфието от кутийката.

Когато музиката спираше дъхът й секваше като преди да се роди, тя бе готова да заплаче с неистовост и страх, с онова усещане за пулсираща разкъсаност на сетивата, което стряска и новороденото, напуснало утробата.

Светът започваше въртенето си наобратно вътре в нея и спиралите пронизваха зениците с молба да бъде опростен дългът на съзерцанието. Когато тя се доближаваше до нея, със пръсти още влажни от сонатите, с пресъхнали от неизбежност извори по устните, със страст и вкус на портокалова бароковост, часовниците спираха дъха си, преглъщаха и се задавяха със времето, което губеше и цвят, и форма…

Дали обичам Бетовен? Нямам никаква представа. Знам, че се поглеждаме в очите и после бързо абсорбирам звуците му с върховете на косите си, докато ти се сливаш с него над пианото… А, после ставаме напълно непознати.

И после следваше докосване, помилване и крясък, раздиращ плътността на онзи смисъл, който всяка бе търсила за себе си и по отделно, и с който се бе губила до болка в цветовете на пустините, заключени в гърдите.

И подът, с твърдостта на вечерното си наметало, започваше да се разтапя до червеното, да се срамува и да се вълнува в пурпурни драперии, докато не избледнее до умората, до капчиците вплетеност и до въздишките, обагрящи телата във омарата на слоновата кост.

А, въздухът остава наблюдател, напълно чужд на звуците, на цветовете и на музиката, която те калиграфират върху пода… Единствено напомня на часовниците, че трябва да отпуснат своята захапка и да отворят пак килията на времето… за да целуват пак сонатите стените и други цветове да пишат нотни листове по пода…

Advertisements
Advertisements