You are currently browsing the tag archive for the ‘очи’ tag.

За теб аз съм онази без името, която се топи по ръба на леглото в твоите сутрини, онази, която кръщаваш с имена на звезди и на облаци, а после забравяш. Аз съм онази, която рисуваш в ъглите на тъмни градини по спомени… като триизмерен призрак от вътрешността на вселената.

Ти никога не ме очертаваш по своите устни със музика, нито със мисли… и не ме докосваш с изтръпнали пръсти от утрешност. Аз сам безплътна халюцинация в три действия, блестяща в дъното на многоцветните ти ириси… която се разтваря сутрин в чая ти.

Аз съм онази отхвърлена дъщеря на Мойсей, заклеймена в прахта на своята женственост… Онази, която погребваш в морето по изгрев,  облечена в пурпур и бледност.

За теб аз съм парче холограма, скрито дълбоко в ядрата на клетките… халюциногенно с отложено действие, хапка от вечност и малко забрава, което приемаш скришом от себе си, за да не причини анорексия…

Обичаш ме като празно пространство, което поглъщаш на хапки с аресн… и карамелизирана тайнственост… Обичаш ме като ренесансова, пуста галерия с арки, където да вчесваш самотните гълъби, да рисуваш пророци и тела на древни богини, обвити във вятър… Обичаш ме като свод на отдавна счупен витраж, през който да всмукваш усмивките на своите изгреви… а, те да стават прозрачнозелени и парещи като тичаща, недевствена пролет…

Вечер усещам да стъпваш във мен с въздишки по-празни от звездни оазиси и да разхвърляш във мен с безпощадно усилие, търсейки парчета от своите стъклени зеници… защото за теб аз съм онази без името, онази, която рисуваш по спомен.

И ме обичаш само в безкрайната пустош на жълтото, което обличам при твоето тръгване… когато залоствам вратите и подреждам витражни стъкла по дланта си… Защото ти си онзи древен Йоан, който кръщава звездите в безплътно мълчание, обгръща ги в пурпурен плач и после сам се именува Исус… докато страдам от кръвоизлив в очите.

Нощем ме халюцинираш на всеки ъгъл под свода на времето, протягаш ръце в илюзорно усилие без да докосваш… без дори да копнееш за моята плът от изсънувани тайнства – защото за теб аз съм онази без името… онази, която се крие под странното сърце на часовника и която може да бъде само погребвана, но никога раждана, никога искана, никога истинска… защото аз съм онази без името.

А, ти продължаваш да ме създаваш такава – безвъздушно пространство, заключено в рафтовете на библиотека от сънища… и продължаваш да ме поглъщаш такава – изтъкана от думи, където убягва сегашното време… където гълъбите са винаги сиви, а ти си различен, но винаги древен – пророк, мъченик, светец, инквизитор… събирач на цветове и витражи, художник с вятърни четки и анорексия под езика… може би болен от изпитата плът на онази без името.

Фотография: Юлия Попова

Advertisements

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, пеперудите вече събират прахта от крилете си, потрепват от серпентините студ на мълчание и бързат да рисуват заскрежени лица във очите ти. Защото ти пристигаш без скрижали от далечното си скитане и без пустини, без оазиси, и без сирени, които да полагаш на олтара на съдбата си… И без да бъдеш жрец, започваш да разпитваш за магията, за затворения поглед в стъкленицата, за онзи ритуал на изцеление, от който се пораждат облаци…

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, аз съм отдавна заминала – и няма оставени знаци за полепнали, мъхести мисли, и няма целувки в хербарии, нито претоплена нежност от вчерашен дъжд по листата. А, ти искаш толкова малко – да разказвам истории, да се обличам в сребристи очи от очакване… да съшивам самотата с косите си в гоблени от залязващо слънце-полуфабрикат.

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, изобилства от нежност и болка под езика на времето и от кукувици, напуснали часовниците. И ти искаш само чаша малиново вино – да пиеш направо от вените на моето утрешно плаване. А, знаеш, че ме е страх от вода… Но, кой те кара да плаваш, Глупачке…ти не си Одисей и никога няма да бъдеш, защото си нямаш дори една Пенелопа… защото си нямаш Итака, защото си нямаш предречено, древно завръщане, избродирано като тъмно съзвездие по ръцете на времето… Затова няма никога да заминеш, да се затичаш по светлите петна от безметежност по килима ти… и ще си винаги обречена на моето пристигане – малко след полунощ.

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, аз съм отдавна различна. С очи-огледало, в което да сресваш деня си, да снемаш пред мен прахта от зениците, да я поръсваш обилно с шафранен копнеж по безвремие и да ме молиш да я сервирам за закуска… Когато очакваш да бъда утринносиня, с роса и мирис на дъб върху ноктите, да бъда спомен от минал живот нарисуван в съзвездие, да бъда неясно, мистично пророчество за прага на твоето следващо скитане… Но никога да не бъда отронен копнеж на заспалата птица на мачтата, да не бъда изпусната бримка в плетивото от летни звезди, да не бъда задавен вик на сирена с опашка от перлени думи само в бъдеще време… Защото аз си нямам избродирано по стъпалата завръщане, защото си нямам Итака, нито дори една Пенелопа… и ме е страх от вода. Затова си оставам обречена да събирам прах от пеперудени криле в стъкленици, докато чакам твоето пристигане – малко след полунощ…

Фотография: Юлия Попова

Advertisements