You are currently browsing the tag archive for the ‘Одисей’ tag.

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, пеперудите вече събират прахта от крилете си, потрепват от серпентините студ на мълчание и бързат да рисуват заскрежени лица във очите ти. Защото ти пристигаш без скрижали от далечното си скитане и без пустини, без оазиси, и без сирени, които да полагаш на олтара на съдбата си… И без да бъдеш жрец, започваш да разпитваш за магията, за затворения поглед в стъкленицата, за онзи ритуал на изцеление, от който се пораждат облаци…

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, аз съм отдавна заминала – и няма оставени знаци за полепнали, мъхести мисли, и няма целувки в хербарии, нито претоплена нежност от вчерашен дъжд по листата. А, ти искаш толкова малко – да разказвам истории, да се обличам в сребристи очи от очакване… да съшивам самотата с косите си в гоблени от залязващо слънце-полуфабрикат.

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, изобилства от нежност и болка под езика на времето и от кукувици, напуснали часовниците. И ти искаш само чаша малиново вино – да пиеш направо от вените на моето утрешно плаване. А, знаеш, че ме е страх от вода… Но, кой те кара да плаваш, Глупачке…ти не си Одисей и никога няма да бъдеш, защото си нямаш дори една Пенелопа… защото си нямаш Итака, защото си нямаш предречено, древно завръщане, избродирано като тъмно съзвездие по ръцете на времето… Затова няма никога да заминеш, да се затичаш по светлите петна от безметежност по килима ти… и ще си винаги обречена на моето пристигане – малко след полунощ.

Когато пристигаш при мен малко след полунощ, аз съм отдавна различна. С очи-огледало, в което да сресваш деня си, да снемаш пред мен прахта от зениците, да я поръсваш обилно с шафранен копнеж по безвремие и да ме молиш да я сервирам за закуска… Когато очакваш да бъда утринносиня, с роса и мирис на дъб върху ноктите, да бъда спомен от минал живот нарисуван в съзвездие, да бъда неясно, мистично пророчество за прага на твоето следващо скитане… Но никога да не бъда отронен копнеж на заспалата птица на мачтата, да не бъда изпусната бримка в плетивото от летни звезди, да не бъда задавен вик на сирена с опашка от перлени думи само в бъдеще време… Защото аз си нямам избродирано по стъпалата завръщане, защото си нямам Итака, нито дори една Пенелопа… и ме е страх от вода. Затова си оставам обречена да събирам прах от пеперудени криле в стъкленици, докато чакам твоето пристигане – малко след полунощ…

Фотография: Юлия Попова

Реклами
Реклами