You are currently browsing the tag archive for the ‘музика’ tag.

ИзображениеРазтваряш се в чаша червено. Отблясъците по ръба напомнят за смеха ти във Сицилия, нищо, че никога не си ходила там. Италия ти подхожда. Остава по устните като разтопен пролетен сняг по новолуние, като уловен полет на нощна пеперуда… понякога като дим от плодов тютюн на безлюдния плаж.

Мисля за теб, когато гледам морето. А в чашата ми Ботичели танцува под размекнатата изумрудена дъга. Акварел на едри късове, с плодови нюанси меланхолия и отдавна изстинал сюрреалистичен карамел по платното. Рисувам тялото ти в облаците на илюзиите. Невъзможно е да се срещаме другаде.

Харесва ни да тичаме. Да гоним опашките на кометите и да се заблуждаваме, че летим между облаци прах от удобство. Лъжем се непрекъснато. Само така е възможно да дишаме в тази черешова есен. Аз си затварям очите и устните ми се разливат в черно-бяла текстура от искане. Искане да вярвам на празните ноти в косите ти. Ти говориш, а гласът ти минава през всяка позната октава. Диханията на твоята сънна увереност драскат по кожата. Не, не кървя, защото съм свикнала. Аз също умея да лъжа. Монотонно и някак безвкусно, с пропуснати букви в телеграмното съобщение. Лъжа красиво, когато приготвям кафето ти сутрин с лъжичка арсен. Лъжа възбуждащо, когато искам да те прикова на прага, да зазидам сянката ти в парче огледало някъде в джоба ми. Държа отражението ти скрито под килима. Като магическа билка за моята собствена смърт чрез изгаряне. Затова ти си тръгваш, мълчиш, бягаш, крещиш, плачеш на сън и се опитваш да обичаш всички, които не приличат на мен. И накрая се връщаш. А аз ти подавам чаша кафе. Оглеждаме се в каймака и рисуваме клепачите си със фантазии… трептящи светлини разпукват кимоното на мъртвия залив. Когато мечтаем поглъщаме неизъсувани видения и репетираме пиеси без начало. И пак започваме да тичаме, защото е ужасно задушаващо… да дишаме от пепелта на невъзможното. Розовото се увива по ръцете ни и после дъхът ни заглъхва в препечена снощи мелодия. Изчезваме във всичко, което няма да бъде.

Когато си в Рим ти си себе си. Косите ти са гореща арена от възмущение и мрачни сънища. Когато си в Рим ме оковаваш в очите на умиращия ден. И наблюдаваш да се стичат всичките ми празни обещания по кожата от изсушен пелин на калдъръмите. Ръцете ми кървят от мислите на твоите въздишки, от омотаните във минало мечти и тихите удавени стенания на времето. Запазваш ме във бенките от луннен допир, рисуваш си съзвездия и ги кръщаваш с имена от I-ви век… когато сме се срещнали. Сега си жрица на жестокостта с очи от сластни нишки и нокти пълни със очакване. Не се докосваме, защото ти си ти… а, аз съм отдавна изчезнала в своята собствена слабост от прецъфтели тропически плажове. Когато сме в Рим е задушаващо пясъчно.

Не мога да тръгна, защото владееш дъха на луната и птиците. Защото там се превръщам в робиня на времето. Затова не пътувам.

Оставам да стоплям кафето с дъха си от вчерашните скитания на мечтите ти.

Реклами

The way my Friday „looks like“…

Целуваше я и по устните, и по челото като да й беше едновременно и дъщеря и любовница. Заставаше зад гърба й, докато ръцете й се плъзгаха по пианото и изваждаха душата му от мъгла и съзерцаващи звезди. Не я докосваше и не се приближаваше на повече от половин метър, но стоеше там – почти в центъра на салона с приглушената, изумрудена тишина и вдишваше пианистката откъм врата й. Не чуваше музиката, нито я разбираше… нито искаше да я разбере.  В моментите, когато пианото разстилаше плътта си от безлунност по ноктите на времето, тя искаше само да диша. Сядаше там, в центъра на пода, като да бе шаман на древно племе, унесен в мистичното бълнуване за дъжд, и разтваряше пазвата си, за да може да я вдишва и с кожата си.

Музиката оставаше да се люлее по стените и по кристалния полилей, закачаше се със завесите и ги караше да се усмихват с потрепване, после се плъзгаше по сатенените тапицерии на столовете, за да завре като дете под масата и бързо да избяга през пролуките на мислите. Тази музика беше всеки път различна, но и всеки път еднаква… За нея, в ритуалната молитва за облагородяване, тя винаги звучеше като Бетовен… или митични мълнии проблясваха в главата й, прекъсваха способността й да чува, замрежваха очите й и просто се превръщаше в Бетовен.

Докато дишаше плътта на тази безпределност, в нея се отключваха врати, някой влизаше, отмахваше завесите и биеше гонга за вечеря, а зениците, все по-широки от очакване, изпиваха дъха на  пианистката, открадваха от капчиците й обезсолена пот, които фино навлажняваха гърба й и ги запазваха, за да ги вдишват след вечеря вместо емфието от кутийката.

Когато музиката спираше дъхът й секваше като преди да се роди, тя бе готова да заплаче с неистовост и страх, с онова усещане за пулсираща разкъсаност на сетивата, което стряска и новороденото, напуснало утробата.

Светът започваше въртенето си наобратно вътре в нея и спиралите пронизваха зениците с молба да бъде опростен дългът на съзерцанието. Когато тя се доближаваше до нея, със пръсти още влажни от сонатите, с пресъхнали от неизбежност извори по устните, със страст и вкус на портокалова бароковост, часовниците спираха дъха си, преглъщаха и се задавяха със времето, което губеше и цвят, и форма…

Дали обичам Бетовен? Нямам никаква представа. Знам, че се поглеждаме в очите и после бързо абсорбирам звуците му с върховете на косите си, докато ти се сливаш с него над пианото… А, после ставаме напълно непознати.

И после следваше докосване, помилване и крясък, раздиращ плътността на онзи смисъл, който всяка бе търсила за себе си и по отделно, и с който се бе губила до болка в цветовете на пустините, заключени в гърдите.

И подът, с твърдостта на вечерното си наметало, започваше да се разтапя до червеното, да се срамува и да се вълнува в пурпурни драперии, докато не избледнее до умората, до капчиците вплетеност и до въздишките, обагрящи телата във омарата на слоновата кост.

А, въздухът остава наблюдател, напълно чужд на звуците, на цветовете и на музиката, която те калиграфират върху пода… Единствено напомня на часовниците, че трябва да отпуснат своята захапка и да отворят пак килията на времето… за да целуват пак сонатите стените и други цветове да пишат нотни листове по пода…

Реклами