You are currently browsing the tag archive for the ‘море’ tag.

3Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… Когато се вливаш у мен през устието на пресъхнали чертози, танцуат нощните криле на оглушели славеи. В безхлебната целувка за последно, усещам болката на дългите лета в Тоскана със сочните зелени плодове на липсващата зима. Какво са босите поля в очите на безстрастни чучулиги? Какво са ласките на парещите пясъци по кожата на стенещите зимни богове? Какво са бреговете, снели тогите, окъпани единствено в сълзите на изчерпаната лунна непокорност… Отдавна аз и ти сме в минало причастие, лежим по тихите скали на прашните, излющени метафори и не познаваме континууми във сегашно време. И само липсата на говор ни сближава в бълнуването за неизживяна святост…. На нашето единствено безкрайно лято.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… Дали утробата на умореното ми чакане е още безсловестна за мечтите ти. Дали и наровете, скрити в промеждутъците на вълните ще блеснат пак с тръпчивата съблазан на прелюдията. Не знам дали, когато ме бележиш с пръстите си, пропити с неизказани истории за откривателство, ще мога да съм карта на очите ти… Не знам дали съм храм с колони от недоумение или съм прогнила мачта в пристана на твоето забвение, където птиците умират в празните олтари на изпепелена вечност.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… но знам, че ти рисувам кървави съзвездия, пробождам дланите си, чупя ноктите си и косите ми се стелят по безкрая на граматиката… Защото аз и ти сме само в минали спрежения, защото се преследваме по пунктуацията на въздъхнатите премълчавания. Защото слепите светулки ни докарват сънища и сплитат нощните фенери в пулса на зачатието.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… но аз съм тук на същия прашасал плаж от вечна и внезапна неизбежност. Оставям камъчета в локвите на съзерцаваното и чакам слънцето на нечие пробуждане. Не чакам теб, отдавна знам, че няма да ме стигнеш дори да знаеш точните ми координати… не чакам никого, защото химните са сляпа отживелица, парадна глъчка на сподавените пролети. Сега единствено граматиката ще се дави в скута ми… до тихото изчезване на бледите разпятия.

Реклами

Подари ми соната, аз не обичам другите форми… избродирай ми ноти в сърцето вместо медальон от дъжд и безлуние. Аз не обичам бижута и пролети, мразя зеленото и тръпна от сенки през лятото, защото аз не обичам симфонии и не се побирам във фруктиери със сребърни ръбове.

И нека повтарят се темите в твоята музика, така ми е топло, уютно от глад и мълчание… така те обичам – със сигурност вплетена в пръстите и с онемели камбани в очи от безлюдие. Привечер поливай ме с глуха мелодия от мъртвите ти пеперуди, скрити някъде там под сърцето… и ме помилвай в собствената си беззвучност, безкрайно огласена от анализи… от сложни времена и пречупени, ъглови форми.

Напиши ми соната и нека вградят ми душата във нея – да бъда разпръсната древна агония от изобилстващи плодни градини по залез. Да бъда душа с татуирана древна магия, да бъда ядро от безсмислие в твоята цялост от думи и ноти… които се раждат в изсъхнали клони безвремие…

Калиграфирай ми ноти отзад по гърба, издраскай ги злобно с пристегната плът от череши и залези… покрий ме с отдавна забравени фигури, с които шаманите душат боговете във кладенци… изтръгни ми и кръв, и мелодия, и древно проклятие… а, после съший ми соната от стонове, от птичи илюзии и разтопени кристали… соната от страст и дъждовно сияние, откраднати от дълбините на килера ти с мълчание… Съший ми мелодия с край от опали, които да се вкопчват в шеста чакра и там да ми докарват сънища от глухи, безметежни водопади… уловили бога в съзерцание.

Нарисувай ми соната по лицето на дланите, за да приспивам безплодните морски вълни с полепнала сладка мъгла от сияние, да привиквам за танц онемели русалки и да държа Посейдон до сърцето си… в пазвата.  Да се върна обратно назад, надалеч, към своето нямо прераждане, когато свалях луната на дървен олтар за коралово-зимно жертвоприношение. Да се върна назад, там където бях жрица и носех дъх от светулки в стъкленица на шията, там където кръвта ми беше солена от морски вълни и калиграфирах нозете си с миди и пясъци… Там, където те блъснах от острия връх на скалите – да станеш цял изумруди и пепел, да те обича морето, защото морето бе в мен… да те викам по изгрев с очи от опали.

Затова сега напиши ми соната и аз да потъна във нея, да се удавя от хълма, защото не мога да плувам… да стана на сол по ръцете ти бледи… да излизам от теб вместо капчици пот, да съм морска вода с аромат на бадеми… Затова напиши ми соната, аз не обичам другите форми… защото в тях е тихо и няма вълни.

Реклами