You are currently browsing the tag archive for the ‘минало причастие’ tag.

3Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… Когато се вливаш у мен през устието на пресъхнали чертози, танцуат нощните криле на оглушели славеи. В безхлебната целувка за последно, усещам болката на дългите лета в Тоскана със сочните зелени плодове на липсващата зима. Какво са босите поля в очите на безстрастни чучулиги? Какво са ласките на парещите пясъци по кожата на стенещите зимни богове? Какво са бреговете, снели тогите, окъпани единствено в сълзите на изчерпаната лунна непокорност… Отдавна аз и ти сме в минало причастие, лежим по тихите скали на прашните, излющени метафори и не познаваме континууми във сегашно време. И само липсата на говор ни сближава в бълнуването за неизживяна святост…. На нашето единствено безкрайно лято.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… Дали утробата на умореното ми чакане е още безсловестна за мечтите ти. Дали и наровете, скрити в промеждутъците на вълните ще блеснат пак с тръпчивата съблазан на прелюдията. Не знам дали, когато ме бележиш с пръстите си, пропити с неизказани истории за откривателство, ще мога да съм карта на очите ти… Не знам дали съм храм с колони от недоумение или съм прогнила мачта в пристана на твоето забвение, където птиците умират в празните олтари на изпепелена вечност.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… но знам, че ти рисувам кървави съзвездия, пробождам дланите си, чупя ноктите си и косите ми се стелят по безкрая на граматиката… Защото аз и ти сме само в минали спрежения, защото се преследваме по пунктуацията на въздъхнатите премълчавания. Защото слепите светулки ни докарват сънища и сплитат нощните фенери в пулса на зачатието.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… но аз съм тук на същия прашасал плаж от вечна и внезапна неизбежност. Оставям камъчета в локвите на съзерцаваното и чакам слънцето на нечие пробуждане. Не чакам теб, отдавна знам, че няма да ме стигнеш дори да знаеш точните ми координати… не чакам никого, защото химните са сляпа отживелица, парадна глъчка на сподавените пролети. Сега единствено граматиката ще се дави в скута ми… до тихото изчезване на бледите разпятия.

Advertisements
Advertisements