You are currently browsing the tag archive for the ‘любов’ tag.

3Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… Когато се вливаш у мен през устието на пресъхнали чертози, танцуат нощните криле на оглушели славеи. В безхлебната целувка за последно, усещам болката на дългите лета в Тоскана със сочните зелени плодове на липсващата зима. Какво са босите поля в очите на безстрастни чучулиги? Какво са ласките на парещите пясъци по кожата на стенещите зимни богове? Какво са бреговете, снели тогите, окъпани единствено в сълзите на изчерпаната лунна непокорност… Отдавна аз и ти сме в минало причастие, лежим по тихите скали на прашните, излющени метафори и не познаваме континууми във сегашно време. И само липсата на говор ни сближава в бълнуването за неизживяна святост…. На нашето единствено безкрайно лято.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… Дали утробата на умореното ми чакане е още безсловестна за мечтите ти. Дали и наровете, скрити в промеждутъците на вълните ще блеснат пак с тръпчивата съблазан на прелюдията. Не знам дали, когато ме бележиш с пръстите си, пропити с неизказани истории за откривателство, ще мога да съм карта на очите ти… Не знам дали съм храм с колони от недоумение или съм прогнила мачта в пристана на твоето забвение, където птиците умират в празните олтари на изпепелена вечност.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… но знам, че ти рисувам кървави съзвездия, пробождам дланите си, чупя ноктите си и косите ми се стелят по безкрая на граматиката… Защото аз и ти сме само в минали спрежения, защото се преследваме по пунктуацията на въздъхнатите премълчавания. Защото слепите светулки ни докарват сънища и сплитат нощните фенери в пулса на зачатието.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… но аз съм тук на същия прашасал плаж от вечна и внезапна неизбежност. Оставям камъчета в локвите на съзерцаваното и чакам слънцето на нечие пробуждане. Не чакам теб, отдавна знам, че няма да ме стигнеш дори да знаеш точните ми координати… не чакам никого, защото химните са сляпа отживелица, парадна глъчка на сподавените пролети. Сега единствено граматиката ще се дави в скута ми… до тихото изчезване на бледите разпятия.

Реклами

Емоционално нестабилна жрица в оставка…Повече мълчи и по-малко плаче.

Лингвистиката казва, че „страст“ е равно на „болка“… всичко е в латинския.

Подари ми соната, аз не обичам другите форми… избродирай ми ноти в сърцето вместо медальон от дъжд и безлуние. Аз не обичам бижута и пролети, мразя зеленото и тръпна от сенки през лятото, защото аз не обичам симфонии и не се побирам във фруктиери със сребърни ръбове.

И нека повтарят се темите в твоята музика, така ми е топло, уютно от глад и мълчание… така те обичам – със сигурност вплетена в пръстите и с онемели камбани в очи от безлюдие. Привечер поливай ме с глуха мелодия от мъртвите ти пеперуди, скрити някъде там под сърцето… и ме помилвай в собствената си беззвучност, безкрайно огласена от анализи… от сложни времена и пречупени, ъглови форми.

Напиши ми соната и нека вградят ми душата във нея – да бъда разпръсната древна агония от изобилстващи плодни градини по залез. Да бъда душа с татуирана древна магия, да бъда ядро от безсмислие в твоята цялост от думи и ноти… които се раждат в изсъхнали клони безвремие…

Калиграфирай ми ноти отзад по гърба, издраскай ги злобно с пристегната плът от череши и залези… покрий ме с отдавна забравени фигури, с които шаманите душат боговете във кладенци… изтръгни ми и кръв, и мелодия, и древно проклятие… а, после съший ми соната от стонове, от птичи илюзии и разтопени кристали… соната от страст и дъждовно сияние, откраднати от дълбините на килера ти с мълчание… Съший ми мелодия с край от опали, които да се вкопчват в шеста чакра и там да ми докарват сънища от глухи, безметежни водопади… уловили бога в съзерцание.

Нарисувай ми соната по лицето на дланите, за да приспивам безплодните морски вълни с полепнала сладка мъгла от сияние, да привиквам за танц онемели русалки и да държа Посейдон до сърцето си… в пазвата.  Да се върна обратно назад, надалеч, към своето нямо прераждане, когато свалях луната на дървен олтар за коралово-зимно жертвоприношение. Да се върна назад, там където бях жрица и носех дъх от светулки в стъкленица на шията, там където кръвта ми беше солена от морски вълни и калиграфирах нозете си с миди и пясъци… Там, където те блъснах от острия връх на скалите – да станеш цял изумруди и пепел, да те обича морето, защото морето бе в мен… да те викам по изгрев с очи от опали.

Затова сега напиши ми соната и аз да потъна във нея, да се удавя от хълма, защото не мога да плувам… да стана на сол по ръцете ти бледи… да излизам от теб вместо капчици пот, да съм морска вода с аромат на бадеми… Затова напиши ми соната, аз не обичам другите форми… защото в тях е тихо и няма вълни.

Целуваше я и по устните, и по челото като да й беше едновременно и дъщеря и любовница. Заставаше зад гърба й, докато ръцете й се плъзгаха по пианото и изваждаха душата му от мъгла и съзерцаващи звезди. Не я докосваше и не се приближаваше на повече от половин метър, но стоеше там – почти в центъра на салона с приглушената, изумрудена тишина и вдишваше пианистката откъм врата й. Не чуваше музиката, нито я разбираше… нито искаше да я разбере.  В моментите, когато пианото разстилаше плътта си от безлунност по ноктите на времето, тя искаше само да диша. Сядаше там, в центъра на пода, като да бе шаман на древно племе, унесен в мистичното бълнуване за дъжд, и разтваряше пазвата си, за да може да я вдишва и с кожата си.

Музиката оставаше да се люлее по стените и по кристалния полилей, закачаше се със завесите и ги караше да се усмихват с потрепване, после се плъзгаше по сатенените тапицерии на столовете, за да завре като дете под масата и бързо да избяга през пролуките на мислите. Тази музика беше всеки път различна, но и всеки път еднаква… За нея, в ритуалната молитва за облагородяване, тя винаги звучеше като Бетовен… или митични мълнии проблясваха в главата й, прекъсваха способността й да чува, замрежваха очите й и просто се превръщаше в Бетовен.

Докато дишаше плътта на тази безпределност, в нея се отключваха врати, някой влизаше, отмахваше завесите и биеше гонга за вечеря, а зениците, все по-широки от очакване, изпиваха дъха на  пианистката, открадваха от капчиците й обезсолена пот, които фино навлажняваха гърба й и ги запазваха, за да ги вдишват след вечеря вместо емфието от кутийката.

Когато музиката спираше дъхът й секваше като преди да се роди, тя бе готова да заплаче с неистовост и страх, с онова усещане за пулсираща разкъсаност на сетивата, което стряска и новороденото, напуснало утробата.

Светът започваше въртенето си наобратно вътре в нея и спиралите пронизваха зениците с молба да бъде опростен дългът на съзерцанието. Когато тя се доближаваше до нея, със пръсти още влажни от сонатите, с пресъхнали от неизбежност извори по устните, със страст и вкус на портокалова бароковост, часовниците спираха дъха си, преглъщаха и се задавяха със времето, което губеше и цвят, и форма…

Дали обичам Бетовен? Нямам никаква представа. Знам, че се поглеждаме в очите и после бързо абсорбирам звуците му с върховете на косите си, докато ти се сливаш с него над пианото… А, после ставаме напълно непознати.

И после следваше докосване, помилване и крясък, раздиращ плътността на онзи смисъл, който всяка бе търсила за себе си и по отделно, и с който се бе губила до болка в цветовете на пустините, заключени в гърдите.

И подът, с твърдостта на вечерното си наметало, започваше да се разтапя до червеното, да се срамува и да се вълнува в пурпурни драперии, докато не избледнее до умората, до капчиците вплетеност и до въздишките, обагрящи телата във омарата на слоновата кост.

А, въздухът остава наблюдател, напълно чужд на звуците, на цветовете и на музиката, която те калиграфират върху пода… Единствено напомня на часовниците, че трябва да отпуснат своята захапка и да отворят пак килията на времето… за да целуват пак сонатите стените и други цветове да пишат нотни листове по пода…

Не е любов нашето,а лична работа.

Не любовници сме,а съучастници.

Ей такива са нашите празници.

Вечерите-и те такива са.

Скъсах вече пантофките приказни.

Тъмно е като в рог в душата.

Да вия ми идва.Да хвана гората.

Пусти пустеят без отражения огледала ни –

-лошо знамение.

Сутрин на сладко миришат ми пръстите.

Миризма на бонбони така  ми е втръснала.

Значи от всички сме тука забравени.

Ни бити. Ни глезени. Изоставени.

Даже и сънища вече си нямаме.

Ей такива сме с теб двамата.

Не любовници, а съучастници.

Не е любов нашето, а лична работа.

Затъпяваща траектория – това е цалата наша история.

 

Олга Залеская

Реклами