You are currently browsing the tag archive for the ‘име’ tag.

За теб аз съм онази без името, която се топи по ръба на леглото в твоите сутрини, онази, която кръщаваш с имена на звезди и на облаци, а после забравяш. Аз съм онази, която рисуваш в ъглите на тъмни градини по спомени… като триизмерен призрак от вътрешността на вселената.

Ти никога не ме очертаваш по своите устни със музика, нито със мисли… и не ме докосваш с изтръпнали пръсти от утрешност. Аз сам безплътна халюцинация в три действия, блестяща в дъното на многоцветните ти ириси… която се разтваря сутрин в чая ти.

Аз съм онази отхвърлена дъщеря на Мойсей, заклеймена в прахта на своята женственост… Онази, която погребваш в морето по изгрев,  облечена в пурпур и бледност.

За теб аз съм парче холограма, скрито дълбоко в ядрата на клетките… халюциногенно с отложено действие, хапка от вечност и малко забрава, което приемаш скришом от себе си, за да не причини анорексия…

Обичаш ме като празно пространство, което поглъщаш на хапки с аресн… и карамелизирана тайнственост… Обичаш ме като ренесансова, пуста галерия с арки, където да вчесваш самотните гълъби, да рисуваш пророци и тела на древни богини, обвити във вятър… Обичаш ме като свод на отдавна счупен витраж, през който да всмукваш усмивките на своите изгреви… а, те да стават прозрачнозелени и парещи като тичаща, недевствена пролет…

Вечер усещам да стъпваш във мен с въздишки по-празни от звездни оазиси и да разхвърляш във мен с безпощадно усилие, търсейки парчета от своите стъклени зеници… защото за теб аз съм онази без името, онази, която рисуваш по спомен.

И ме обичаш само в безкрайната пустош на жълтото, което обличам при твоето тръгване… когато залоствам вратите и подреждам витражни стъкла по дланта си… Защото ти си онзи древен Йоан, който кръщава звездите в безплътно мълчание, обгръща ги в пурпурен плач и после сам се именува Исус… докато страдам от кръвоизлив в очите.

Нощем ме халюцинираш на всеки ъгъл под свода на времето, протягаш ръце в илюзорно усилие без да докосваш… без дори да копнееш за моята плът от изсънувани тайнства – защото за теб аз съм онази без името… онази, която се крие под странното сърце на часовника и която може да бъде само погребвана, но никога раждана, никога искана, никога истинска… защото аз съм онази без името.

А, ти продължаваш да ме създаваш такава – безвъздушно пространство, заключено в рафтовете на библиотека от сънища… и продължаваш да ме поглъщаш такава – изтъкана от думи, където убягва сегашното време… където гълъбите са винаги сиви, а ти си различен, но винаги древен – пророк, мъченик, светец, инквизитор… събирач на цветове и витражи, художник с вятърни четки и анорексия под езика… може би болен от изпитата плът на онази без името.

Фотография: Юлия Попова

Advertisements
Advertisements