You are currently browsing the tag archive for the ‘време’ tag.

3Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… Когато се вливаш у мен през устието на пресъхнали чертози, танцуат нощните криле на оглушели славеи. В безхлебната целувка за последно, усещам болката на дългите лета в Тоскана със сочните зелени плодове на липсващата зима. Какво са босите поля в очите на безстрастни чучулиги? Какво са ласките на парещите пясъци по кожата на стенещите зимни богове? Какво са бреговете, снели тогите, окъпани единствено в сълзите на изчерпаната лунна непокорност… Отдавна аз и ти сме в минало причастие, лежим по тихите скали на прашните, излющени метафори и не познаваме континууми във сегашно време. И само липсата на говор ни сближава в бълнуването за неизживяна святост…. На нашето единствено безкрайно лято.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… Дали утробата на умореното ми чакане е още безсловестна за мечтите ти. Дали и наровете, скрити в промеждутъците на вълните ще блеснат пак с тръпчивата съблазан на прелюдията. Не знам дали, когато ме бележиш с пръстите си, пропити с неизказани истории за откривателство, ще мога да съм карта на очите ти… Не знам дали съм храм с колони от недоумение или съм прогнила мачта в пристана на твоето забвение, където птиците умират в празните олтари на изпепелена вечност.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… но знам, че ти рисувам кървави съзвездия, пробождам дланите си, чупя ноктите си и косите ми се стелят по безкрая на граматиката… Защото аз и ти сме само в минали спрежения, защото се преследваме по пунктуацията на въздъхнатите премълчавания. Защото слепите светулки ни докарват сънища и сплитат нощните фенери в пулса на зачатието.

Не знам дали отново ще поискам да ме стигнеш… но аз съм тук на същия прашасал плаж от вечна и внезапна неизбежност. Оставям камъчета в локвите на съзерцаваното и чакам слънцето на нечие пробуждане. Не чакам теб, отдавна знам, че няма да ме стигнеш дори да знаеш точните ми координати… не чакам никого, защото химните са сляпа отживелица, парадна глъчка на сподавените пролети. Сега единствено граматиката ще се дави в скута ми… до тихото изчезване на бледите разпятия.

Advertisements

Целуваше я и по устните, и по челото като да й беше едновременно и дъщеря и любовница. Заставаше зад гърба й, докато ръцете й се плъзгаха по пианото и изваждаха душата му от мъгла и съзерцаващи звезди. Не я докосваше и не се приближаваше на повече от половин метър, но стоеше там – почти в центъра на салона с приглушената, изумрудена тишина и вдишваше пианистката откъм врата й. Не чуваше музиката, нито я разбираше… нито искаше да я разбере.  В моментите, когато пианото разстилаше плътта си от безлунност по ноктите на времето, тя искаше само да диша. Сядаше там, в центъра на пода, като да бе шаман на древно племе, унесен в мистичното бълнуване за дъжд, и разтваряше пазвата си, за да може да я вдишва и с кожата си.

Музиката оставаше да се люлее по стените и по кристалния полилей, закачаше се със завесите и ги караше да се усмихват с потрепване, после се плъзгаше по сатенените тапицерии на столовете, за да завре като дете под масата и бързо да избяга през пролуките на мислите. Тази музика беше всеки път различна, но и всеки път еднаква… За нея, в ритуалната молитва за облагородяване, тя винаги звучеше като Бетовен… или митични мълнии проблясваха в главата й, прекъсваха способността й да чува, замрежваха очите й и просто се превръщаше в Бетовен.

Докато дишаше плътта на тази безпределност, в нея се отключваха врати, някой влизаше, отмахваше завесите и биеше гонга за вечеря, а зениците, все по-широки от очакване, изпиваха дъха на  пианистката, открадваха от капчиците й обезсолена пот, които фино навлажняваха гърба й и ги запазваха, за да ги вдишват след вечеря вместо емфието от кутийката.

Когато музиката спираше дъхът й секваше като преди да се роди, тя бе готова да заплаче с неистовост и страх, с онова усещане за пулсираща разкъсаност на сетивата, което стряска и новороденото, напуснало утробата.

Светът започваше въртенето си наобратно вътре в нея и спиралите пронизваха зениците с молба да бъде опростен дългът на съзерцанието. Когато тя се доближаваше до нея, със пръсти още влажни от сонатите, с пресъхнали от неизбежност извори по устните, със страст и вкус на портокалова бароковост, часовниците спираха дъха си, преглъщаха и се задавяха със времето, което губеше и цвят, и форма…

Дали обичам Бетовен? Нямам никаква представа. Знам, че се поглеждаме в очите и после бързо абсорбирам звуците му с върховете на косите си, докато ти се сливаш с него над пианото… А, после ставаме напълно непознати.

И после следваше докосване, помилване и крясък, раздиращ плътността на онзи смисъл, който всяка бе търсила за себе си и по отделно, и с който се бе губила до болка в цветовете на пустините, заключени в гърдите.

И подът, с твърдостта на вечерното си наметало, започваше да се разтапя до червеното, да се срамува и да се вълнува в пурпурни драперии, докато не избледнее до умората, до капчиците вплетеност и до въздишките, обагрящи телата във омарата на слоновата кост.

А, въздухът остава наблюдател, напълно чужд на звуците, на цветовете и на музиката, която те калиграфират върху пода… Единствено напомня на часовниците, че трябва да отпуснат своята захапка и да отворят пак килията на времето… за да целуват пак сонатите стените и други цветове да пишат нотни листове по пода…

За теб аз съм онази без името, която се топи по ръба на леглото в твоите сутрини, онази, която кръщаваш с имена на звезди и на облаци, а после забравяш. Аз съм онази, която рисуваш в ъглите на тъмни градини по спомени… като триизмерен призрак от вътрешността на вселената.

Ти никога не ме очертаваш по своите устни със музика, нито със мисли… и не ме докосваш с изтръпнали пръсти от утрешност. Аз сам безплътна халюцинация в три действия, блестяща в дъното на многоцветните ти ириси… която се разтваря сутрин в чая ти.

Аз съм онази отхвърлена дъщеря на Мойсей, заклеймена в прахта на своята женственост… Онази, която погребваш в морето по изгрев,  облечена в пурпур и бледност.

За теб аз съм парче холограма, скрито дълбоко в ядрата на клетките… халюциногенно с отложено действие, хапка от вечност и малко забрава, което приемаш скришом от себе си, за да не причини анорексия…

Обичаш ме като празно пространство, което поглъщаш на хапки с аресн… и карамелизирана тайнственост… Обичаш ме като ренесансова, пуста галерия с арки, където да вчесваш самотните гълъби, да рисуваш пророци и тела на древни богини, обвити във вятър… Обичаш ме като свод на отдавна счупен витраж, през който да всмукваш усмивките на своите изгреви… а, те да стават прозрачнозелени и парещи като тичаща, недевствена пролет…

Вечер усещам да стъпваш във мен с въздишки по-празни от звездни оазиси и да разхвърляш във мен с безпощадно усилие, търсейки парчета от своите стъклени зеници… защото за теб аз съм онази без името, онази, която рисуваш по спомен.

И ме обичаш само в безкрайната пустош на жълтото, което обличам при твоето тръгване… когато залоствам вратите и подреждам витражни стъкла по дланта си… Защото ти си онзи древен Йоан, който кръщава звездите в безплътно мълчание, обгръща ги в пурпурен плач и после сам се именува Исус… докато страдам от кръвоизлив в очите.

Нощем ме халюцинираш на всеки ъгъл под свода на времето, протягаш ръце в илюзорно усилие без да докосваш… без дори да копнееш за моята плът от изсънувани тайнства – защото за теб аз съм онази без името… онази, която се крие под странното сърце на часовника и която може да бъде само погребвана, но никога раждана, никога искана, никога истинска… защото аз съм онази без името.

А, ти продължаваш да ме създаваш такава – безвъздушно пространство, заключено в рафтовете на библиотека от сънища… и продължаваш да ме поглъщаш такава – изтъкана от думи, където убягва сегашното време… където гълъбите са винаги сиви, а ти си различен, но винаги древен – пророк, мъченик, светец, инквизитор… събирач на цветове и витражи, художник с вятърни четки и анорексия под езика… може би болен от изпитата плът на онази без името.

Фотография: Юлия Попова

Advertisements