You are currently browsing the tag archive for the ‘богиня’ tag.

ИзображениеРазтваряш се в чаша червено. Отблясъците по ръба напомнят за смеха ти във Сицилия, нищо, че никога не си ходила там. Италия ти подхожда. Остава по устните като разтопен пролетен сняг по новолуние, като уловен полет на нощна пеперуда… понякога като дим от плодов тютюн на безлюдния плаж.

Мисля за теб, когато гледам морето. А в чашата ми Ботичели танцува под размекнатата изумрудена дъга. Акварел на едри късове, с плодови нюанси меланхолия и отдавна изстинал сюрреалистичен карамел по платното. Рисувам тялото ти в облаците на илюзиите. Невъзможно е да се срещаме другаде.

Харесва ни да тичаме. Да гоним опашките на кометите и да се заблуждаваме, че летим между облаци прах от удобство. Лъжем се непрекъснато. Само така е възможно да дишаме в тази черешова есен. Аз си затварям очите и устните ми се разливат в черно-бяла текстура от искане. Искане да вярвам на празните ноти в косите ти. Ти говориш, а гласът ти минава през всяка позната октава. Диханията на твоята сънна увереност драскат по кожата. Не, не кървя, защото съм свикнала. Аз също умея да лъжа. Монотонно и някак безвкусно, с пропуснати букви в телеграмното съобщение. Лъжа красиво, когато приготвям кафето ти сутрин с лъжичка арсен. Лъжа възбуждащо, когато искам да те прикова на прага, да зазидам сянката ти в парче огледало някъде в джоба ми. Държа отражението ти скрито под килима. Като магическа билка за моята собствена смърт чрез изгаряне. Затова ти си тръгваш, мълчиш, бягаш, крещиш, плачеш на сън и се опитваш да обичаш всички, които не приличат на мен. И накрая се връщаш. А аз ти подавам чаша кафе. Оглеждаме се в каймака и рисуваме клепачите си със фантазии… трептящи светлини разпукват кимоното на мъртвия залив. Когато мечтаем поглъщаме неизъсувани видения и репетираме пиеси без начало. И пак започваме да тичаме, защото е ужасно задушаващо… да дишаме от пепелта на невъзможното. Розовото се увива по ръцете ни и после дъхът ни заглъхва в препечена снощи мелодия. Изчезваме във всичко, което няма да бъде.

Когато си в Рим ти си себе си. Косите ти са гореща арена от възмущение и мрачни сънища. Когато си в Рим ме оковаваш в очите на умиращия ден. И наблюдаваш да се стичат всичките ми празни обещания по кожата от изсушен пелин на калдъръмите. Ръцете ми кървят от мислите на твоите въздишки, от омотаните във минало мечти и тихите удавени стенания на времето. Запазваш ме във бенките от луннен допир, рисуваш си съзвездия и ги кръщаваш с имена от I-ви век… когато сме се срещнали. Сега си жрица на жестокостта с очи от сластни нишки и нокти пълни със очакване. Не се докосваме, защото ти си ти… а, аз съм отдавна изчезнала в своята собствена слабост от прецъфтели тропически плажове. Когато сме в Рим е задушаващо пясъчно.

Не мога да тръгна, защото владееш дъха на луната и птиците. Защото там се превръщам в робиня на времето. Затова не пътувам.

Оставам да стоплям кафето с дъха си от вчерашните скитания на мечтите ти.

Advertisements
Advertisements