„Спутник, моя любов“… безмълвно

Не винаги една книга може да те разтърси… да те озадачи, да те обърка… да те накара да се замислиш, да погледнеш в себе си… и все пак това се случва.

По-озадачаващо е, когато откриеш парченца от личната си история, разпръснати неумело, като изгубени части от пъзел, на страниците на някое произведение… но и това се случва (макар и по-рядко). Може би точно това ме плени и очарова в „Спутник, моя любов“ на Харуки Мураками. В някои картини и случки, в някои взаимоотношения и усещания открих себе си… а, може би това се е случило не само на мен…

Книгата съвсем не е нова, не знам точно кога е издадена, но е определено вълнуваща. С аромат на самота, на обреченост в чувствата, но по един спокоен начин – сякаш няма как да избягаш от действителността… и въпреки това „бягството“ се случва – не е ясно, къде се пренася героинята след своето „бягство“ от действителността, по-важни са самотата и осъзнаването, породени у другите герои след „бягството“ й…. важна е трансмисията на реалността, причупването и изкривяването й до пълното й сливане с екзистенцията на сънуването… сънуване в една нереална реалност… на границата на разума и на битието, на границата на смисъла.

Това е една от книгите, които искам, но не мога да опиша… малко ми напомня на „Пилгрим“ на Тимати Финдли, но стилистиката е по-различна… Знам само, че се почувствах празна след като я прочетох, а това е усещане което ти остава само след наистина хубавите книги…