Jazz…zzz…zzz

В тези особени вечери на самота преоткривах джаза…връщаше ме в някакво далечно, изгубено измерение, обитавано от сенки, лек тютюнев дим и бордо…не знам дали този свят беше по-вълнуващ или беше замрял в собствения си изтляващ пулс като моя истински, имам предвид ежедневен и видим свят…не знаех дали там звуците раждаха чувства и дали чувствата раждаха вдъхновение…знаех само, че в моя истински свят това не се случваше…там нищо не се случваше или по-точно нищо което да си заслужава. Нямаше истории за разказване, нямаше усещания за изживяване и нямаше чудати бездни за преоткриване. „Животът е най-вълнуващата игра” – нещо подобно твърдеше някаква реклама, но едва ли някой би се хванал на подобна плоска шега в своето отегчено ежедневие.
Докато слушах джаз изчезваше болезнеността на ежедневито, изчезваше това което ме караше да се бонтувам…за първи път ми мина мисълта, че може би се дрогирам с джаз… успокоявам се и всичко спира да има значение…усещането наистина беше подобно като от лека дрога – малко замайване, малко лекота, малко утеха…
Нямах любими „парчета” …просто една обща мелодия, която ме обгръщаше и правеше вечерите поносими…музика, която сякаш ми казваше: „Няма защо да си емоционална, аз съм такава…и ще поема всички емоции, ще разкажа всички истории, ще изживея всички чувста…а, ти просто слушай. Не е нужно да усещсш, нито да мислиш, когато съм тук”… и нещата наистина вървяха така…
“I love Paris”… никога не съм виждала Париж, но винаги съм си го представяла, мечтала съм за него по някакъв свой начин, с някакво само мое романтично усещане за него…докато потъвах в музиката като в гъст млечен ликьор имах онова лично усещане за нещата, което се поражда рядко…което ти нашепва, че мигът е само твой и никой не би могъл да те достигне сега, защото ти всъщност обитаваш едно съвсем друго пространство до което обикновените неща и хора нямат достъп, едно херметично пространство на спокойствието и…самотата… И ако някога Ницше беше говорил за Аристократизма на духа, в тези моменти аз бях готова да говоря за Аристократизма на самотата…или по-скоро бях готова да мълча за тях, защото в говоренето рядко има нещо наистина аристократично.
Дрезгавостта на гласовете беше особео вълнуваща…или по-скоро беше особено интригуваща, защото ме караше да затварям очи и да потъвам без да си давам сметка дали там накъдето бях заслизала има дъно и какво беше то…всъщност и това нямаше значение. Важното беше потъването. Никога не съм можела да плувам, но винаги съм мечтала да не се страхувам…