Удоволствието при жените е всъщност доста сложен феномен, толкова налудничав, та чак подходящ за следващия сезон на „Досиетата Х”. Женското психологическо удоволствие се оказва доста по-нестандартно от всички физически удоволствия, опсани в Кама Сутра… и затова е по-голямо предизвикателство да се поровим в главиците на различните типове жени и да видим какво ги възбужда… емционално! И така…  
 

Домакиня на средна възраст… но не непременно 

Възможно е да бъде жена на средна възраст, която всеотдайно си стои вкъщи и си гледа семейството, но може и да е обикновена работеща жена, с всички атрибути на битието, което го определят като нормално… Характерното за нея е едно – че ако не в дома си, то непременно в душата си е съградила малък, пухкав олтар, с червен неонов надпис Fox Life или TV Romantica, а в най-лошия случай и двете. При тази жена удоволствието отдавна е приело формата на сапунен сериал, а може и на сапунен мехур от всякакви дребни битийни катаклизми, които тя приема така сърдечно и вътрешно, че със седмици страда за героинята от „Отчаяни съпруги” или за съседката от горния етаж, на която й умряла котката… ама ненадейно, ей така… нищо й нямало, а на сутринта… ц-ц-ц-ц-ц-ц. Лоша работа! И сега тя трябва да помогне за погребението на добичето, щото не се знае… току виж имало котешки рай и само щото не са те погребали достойно да вземеш да го пропуснеш! И всичко това, макар и с дълбок драматичен отзвук в душата на тази жена, ще я накара да се почувства силно удовлетворена. Така е – удоволствието е в малките неща и тя го знае, особено ако имат драматичен отенък! 

Блондинка, но психологическа Блондинка! 

Не е задължително да е руса, но е задължително да прекарва поне две от три вечери в някой мол, да пазарува непрекъснато с кредитната си карта, а може и с вашата ако имате неблагоразумието да сте я оставили без надзор и е още по-задължително да посещава фризьора си минимум веднъж седмично. И тъй като всички тези нейни удоволствия отнемат време, ще я познаете по това, че вечно се измъква по-рано от работа или е болна, или й се случват какви ли не апокалиптични неща, в чиято достоверност отривисто можете да се съмнявате, но най-добре да не й го показвате, защото недоверието ви ще бъде смъртоносно наказано… и все пак едва ли е възможно всяка седмица да я задържа полицията, да наводнява къщата, да забравя ютията или да блъска невинни бабички по улиците… най-малкото отдавна щеше да е останала без къща и шофьорска книжка, а пенсионерите щяха да са драстично намалели за юастие на държавата и целокупния данъкоплащащ народ… Но както е известно – на какво ли не е готов човек за малко удоволствие… всеки ден!

Не е любов нашето,а лична работа.

Не любовници сме,а съучастници.

Ей такива са нашите празници.

Вечерите-и те такива са.

Скъсах вече пантофките приказни.

Тъмно е като в рог в душата.

Да вия ми идва.Да хвана гората.

Пусти пустеят без отражения огледала ни –

-лошо знамение.

Сутрин на сладко миришат ми пръстите.

Миризма на бонбони - така  ми е втръснала.

Значи от всички сме тука забравени.

Ни бити. Ни глезени. Изоставени.

Даже и сънища вече си нямаме.

Ей такива сме с теб двамата.

Не любовници, а съучастници.

Не е любов нашето, а лична работа.

Затъпяваща траектория – това е цалата наша история.

 

Олга Залеская

Жената Работохолик

 

Можете да я видите да пристига на работа по-рано от останлите. Непременно си носи кафе от вън, а може и натурален сок ако е в добро настроение. Идва поне 10 минути по-рано и това са най-хубавите 10 минути от деня й преди досадните колеги да се е появили да са започнали да я разсейват с дребните си случки от вечерта. В това най-блаженно време Жената Работохолик си преглежда имейла, подрежда си задачите и бъдете убедени, че се чувства по-добре и от Клеопатра  млечната си вана. Това е нейното тайно ежедневно удоволствие, което пази ревниво и ако случайно започне да ви гледа свирепо още от вратата, най-добре си погледнете часовника – явно сте подранили! Тази жена по-лесно ще преживее пропуснат оргазъм отколкото ранната ви поява, нарушаваща нейните сутришни ритуали… така че, моля, бъдете внимателни с времето!

 

Малка, сладка Интригантка!

 

И така както един ден си стоите и си се измъчвате вътрешно за проблемите с благоверни, за онзи проклет имот на баба ви  дето онази измислена братовчедка ви отмакна или за това какъв тъпак е шефа ви, че не оценява блестящите ви като 100 ватова крушка идеи, се заслушвате в шушукането на колежките и разбирате, че горепосочените въпроси явно вълнуват не само вас, а и целия офис… И някак съвсем недадейно и шефът ви започва да се вълнува най-вече по темата какъв е тъпак…е, това автоматично ви се отразява на настроението, а в някои случаи и на заплатата, но ако ще ви улекне малко, знайте, че поне един човек се чувства безкайно щастлив в този момент – онази сладка и мила колежка, на която така безрезервно разказахте за вече изброените неща… И ако се питате, защо й е да раздухва нещастието ви пред всички и да ви клюкари на ръководството – е, как защо? Заради малките пърченца лепкаво удоволствие по гърлото й, когато види плодовете от интригите си… и заради прочутата максима „Не сакам аз да съм добре, сакам Вуте да  е зле”… и не се старайте да търсите логика в цялата работа, просто приемете, че тя е малка, сладка Интригантка…

 

 

 

 

 

 

С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде.
Истинските са тъжни,
ще стигнеш навсякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотолии,
не пътувай, мой нежен Колумб.
Истинските тъжни и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай!

 

Иван Пейчев

Не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
Аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
Не чаках есента, но тя дойде.
Дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
Но тя дойде. Всъщност тя се върна,
но не с античната си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен.

Иван Пейчев

Queen of the masquerade

Не винаги една книга може да те разтърси… да те озадачи, да те обърка… да те накара да се замислиш, да погледнеш в себе си… и все пак това се случва.

По-озадачаващо е, когато откриеш парченца от личната си история, разпръснати неумело, като изгубени части от пъзел, на страниците на някое произведение… но и това се случва (макар и по-рядко). Може би точно това ме плени и очарова в “Спутник, моя любов” на Харуки Мураками. В някои картини и случки, в някои взаимоотношения и усещания открих себе си… а, може би това се е случило не само на мен…

Книгата съвсем не е нова, не знам точно кога е издадена, но е определено вълнуваща. С аромат на самота, на обреченост в чувствата, но по един спокоен начин – сякаш няма как да избягаш от действителността… и въпреки това “бягството” се случва – не е ясно, къде се пренася героинята след своето “бягство” от действителността, по-важни са самотата и осъзнаването, породени у другите герои след “бягството” й…. важна е трансмисията на реалността, причупването и изкривяването й до пълното й сливане с екзистенцията на сънуването… сънуване в една нереална реалност… на границата на разума и на битието, на границата на смисъла.

Това е една от книгите, които искам, но не мога да опиша… малко ми напомня на “Пилгрим” на Тимати Финдли, но стилистиката е по-различна… Знам само, че се почувствах празна след като я прочетох, а това е усещане което ти остава само след наистина хубавите книги…

 

В тези особени вечери на самота преоткривах джаза…връщаше ме в някакво далечно, изгубено измерение, обитавано от сенки, лек тютюнев дим и бордо…не знам дали този свят беше по-вълнуващ или беше замрял в собствения си изтляващ пулс като моя истински, имам предвид ежедневен и видим свят…не знаех дали там звуците раждаха чувства и дали чувствата раждаха вдъхновение…знаех само, че в моя истински свят това не се случваше…там нищо не се случваше или по-точно нищо което да си заслужава. Нямаше истории за разказване, нямаше усещания за изживяване и нямаше чудати бездни за преоткриване. „Животът е най-вълнуващата игра” – нещо подобно твърдеше някаква реклама, но едва ли някой би се хванал на подобна плоска шега в своето отегчено ежедневие.
Докато слушах джаз изчезваше болезнеността на ежедневито, изчезваше това което ме караше да се бонтувам…за първи път ми мина мисълта, че може би се дрогирам с джаз… успокоявам се и всичко спира да има значение…усещането наистина беше подобно като от лека дрога – малко замайване, малко лекота, малко утеха…
Нямах любими „парчета” …просто една обща мелодия, която ме обгръщаше и правеше вечерите поносими…музика, която сякаш ми казваше: „Няма защо да си емоционална, аз съм такава…и ще поема всички емоции, ще разкажа всички истории, ще изживея всички чувста…а, ти просто слушай. Не е нужно да усещсш, нито да мислиш, когато съм тук”… и нещата наистина вървяха така…
“I love Paris”… никога не съм виждала Париж, но винаги съм си го представяла, мечтала съм за него по някакъв свой начин, с някакво само мое романтично усещане за него…докато потъвах в музиката като в гъст млечен ликьор имах онова лично усещане за нещата, което се поражда рядко…което ти нашепва, че мигът е само твой и никой не би могъл да те достигне сега, защото ти всъщност обитаваш едно съвсем друго пространство до което обикновените неща и хора нямат достъп, едно херметично пространство на спокойствието и…самотата… И ако някога Ницше беше говорил за Аристократизма на духа, в тези моменти аз бях готова да говоря за Аристократизма на самотата…или по-скоро бях готова да мълча за тях, защото в говоренето рядко има нещо наистина аристократично.
Дрезгавостта на гласовете беше особео вълнуваща…или по-скоро беше особено интригуваща, защото ме караше да затварям очи и да потъвам без да си давам сметка дали там накъдето бях заслизала има дъно и какво беше то…всъщност и това нямаше значение. Важното беше потъването. Никога не съм можела да плувам, но винаги съм мечтала да не се страхувам…