Обичаше ги колкото котки… Харесваше й да се омилкват в краката й и да ги чеше зад ушите. Когато й омръзваха ги изхвърляше, страдаше няколко дни, дори беше способна на няколко сълзи… После си вземаше нова котка.
Така вървяха нещата от ТОГАВА… може би така щяха да вървят още дълго.
Емоционално нестабилна жрица в оставка…Повече мълчи и по-малко плаче.
Лингвистиката казва, че „страст“ е равно на „болка“… всичко е в латинския.
The way my Friday „looks like“…
Подари ми соната, аз не обичам другите форми… избродирай ми ноти в сърцето вместо медальон от дъжд и безлуние. Аз не обичам бижута и пролети, мразя зеленото и тръпна от сенки през лятото, защото аз не обичам симфонии и не се побирам във фруктиери със сребърни ръбове.
И нека повтарят се темите в твоята музика, така ми е топло, уютно от глад и мълчание… така те обичам – със сигурност вплетена в пръстите и с онемели камбани в очи от безлюдие. Привечер поливай ме с глуха мелодия от мъртвите ти пеперуди, скрити някъде там под сърцето… и ме помилвай в собствената си беззвучност, безкрайно огласена от анализи… от сложни времена и пречупени, ъглови форми.
Напиши ми соната и нека вградят ми душата във нея – да бъда разпръсната, древна агония от изобилстващи плодни градини по залез. Да бъда душа с татуирана древна магия, да бъда ядро от безсмислие в твоята цялост от думи и ноти… които се раждат в изсъхнали клони безвремие…
Калиграфирай ми ноти отзад по гарба, издраскай ги злобно с пристегната плът от череши и залези… покрий ме с отдавна забравени фигури, с които шаманите душат боговете във кладенци… изтръгни ми и кръв, и мелодия, и древно проклятие… а, после съший ми соната от стонове, от птичи илюзии и разтопени кристали… соната от страст и дъждовно сияние, откраднати от дълбините на килера ти с мълчание… Съший ми мелодия с край от опали, които да се вкопчват в шеста чакра и там да ми докарват сънища от глухи, безметежни водопади… уловили бога в съзерцание.
Нарисувай ми соната по лицето на дланите, за да приспивам безплодните морски вълни с полепнала сладка мъгла от сияние, да привиквам за танц онемели русалки и да държа Посейдон до сърцето си… в пазвата. Да се върна обратно назад, надалеч, към своето нямо прераждане, когато свалях луната на дървен олтар за коралово-зимно жертвоприношение. Да се върна назад, там където бях жрица и носех дъх от светулки в стъкленица на шията, там където кръвта ми беше солена от морски вълни и калиграфирах нозете си с миди и пясъци… Там, където те блъснах от острия връх на скалите – да станеш цял изумруди и пепел, да те обича морето, защото морето бе в мен… да те викам по изгрев с очи от опали.
Затова сега напиши ми соната и аз да потъна във нея, да се удавя от хълма, защото не мога да плувам… да стана на сол по ръцете ти бледи… да излизам от теб вместо капчици пот, да съм морска вода с аромат на бадеми… Затова напиши ми соната, аз не обичам другите форми… защото в тях е тихо и няма вълни.
Целуваше я и по устните, и по челото като да й беше едновременно и дъщеря и любовница. Заставаше зад гърба й, докато ръцете й се плъзгаха по пианото и изваждаха душата му от мъгла и съзерцаващи звезди. Не я докосваше и не се приближаваше на повече от половин метър, но стоеше там – почти в центъра на салона с приглушената, изомрудена тишина и вдишваше пианистката откъм врата й. Не чуваше музиката, нито я разбираше… нито искаше да я разбере. В моментите, когато пианото разстилаше плътта си от безлунност по ноктите на времето, тя искаше само да диша. Сядаше там, в центъра на пода, като да бе шаман на древно племе, унесен в мистичното бълнуване за дъжд, и разтваряше пазвата си, за да може да я вдишва и с кожата си.
Музиката оставаше да се люлее по стените и по кристалния полилей, закачаше се със завесите и ги караше да се усмихват с потрепване, после се плъзгаше по сатенените тапицерии на столовете, за да завре като дете под масата и бързо да избяга през пролуките на мислите. Тази музика беше всеки път различна, но и всеки път еднаква… За нея, в ритуалната молитва за облагородяване, тя винаги звучеше като Бетовен… или митични мълнии проблясваха в главата й, прекъсваха способността й да чува, замрежваха очите й и просто се превръщаше в Бетовен.
Докато дишаше плътта на тази безпределност, в нея се отключваха врати, някой влизаше, отмахваше завесите и биеше гонга за вечеря, а зениците, все по-широки от очакване, изпиваха дъха на пианистката, открадваха от капчиците й обезсолена пот, които фино навлажняваха гърба й и ги запазваха, за да ги вдишват след вечеря вместо емфието от кутийката.
Когато музиката спираше дъхът й секваше като преди да се роди, тя бе готова да заплаче с неистовост и страх, с онова усещане за пулсираща разкъсаност на сетивата, което стряска и новороденото, напуснало утробата.
Светът започваше въртенето си наобратно вътре в нея и спиралите пронизваха зениците с молба да бъде опростен дългът на съзерцанието. Когато тя се доближаваше до нея, със пръсти още влажни от сонатите, с пресъхнали от неизбежност извори по устните, със страст и вкус на портокалова бароковост, часовниците спираха дъха си, преглъщаха и се задавяха със времето, което губеше и цвят, и форма…
Дали обичам Бетовен? Нямам никаква ппредстава. Знам, че се поглеждаме в очите и после бързо абсорбирам звуците му с върховете на косите си, докато ти се сливаш с него над пианото… А, после ставаме напълно непознати.
И после следваше докосване, помилване и крясък, раздиращ плътността на онзи смисъл, който всяка бе търсила за себе си и по отделно, и с който се бе губила до болка в цветовете на пустините, заключени в гърдите.
И подът, с твърдостта на вечерното си наметало, започваше да се разтапя до червеното, да се срамува и да се вълнува в пурпурни драперии, докато не избледнее до умората, до капчиците вплетеност и до въздишките, обагрящи телата във омарата на слоновата кост.
А, въздухът остава наблюдател, напълно чужд на звуците, на цветовете и на музиката, която те калиграфират върху пода… Единствено напомня на часовниците, че трябва да отпуснат своята захапка и да отворят пак килията на времето… за да целуват пак сонатите стените и други цветове да пишат нотни листове по пода…
За теб аз съм онази без името, която се топи по ръба на леглото в твоите сутрини, онази, която кръщаваш с имена на звезди и на облаци, а после забравяш. Аз съм онази, която рисуваш в ъглите на тъмни градини по спомени… като триизмерен призрак от вътрешността на вселената.
Ти никога не ме очертаваш по своите устни със музика, нито със мисли… и не ме докосваш с изтръпнали пръсти от утрешност. Аз сам безплътна халюцинация в три действия, блестяща в дъното на многоцветните ти ириси… която се разтваря сутрин в чая ти.
Аз съм онази отхвърлена дъщеря на Мойсей, заклеймена в прахта на своята женственост… Онази, която погребваш в морето по изгрев, облечена в пурпур и бледност.
За теб аз съм парче холограма, скрито дълбоко в ядрата на клетките… халюциногенно с отложено действие, хапка от вечност и малко забрава, което приемаш скришом от себе си, за да не причини анорексия…
Обичаш ме като празно пространство, което поглъщаш на хапки с аресн… и карамелизирана тайнственост… Обичаш ме като ренесансова, пуста галерия с арки, където да вчесваш самотните гълъби, да рисуваш пророци и тела на древни богини, обвити във вятър… Обичаш ме като свод на отдавна счупен витраж, през който да всмукваш усмивките на своите изгреви… а, те да стават прозрачнозелени и парещи като тичаща, недевствена пролет…
Вечер усещам да стъпваш във мен с въздишки по-празни от звездни оазиси и да разхвърляш във мен с безпощадно усилие, търсейки парчета от своите стъклени зеници… защото за теб аз съм онази без името, онази, която рисуваш по спомен.
И ме обичаш само в безкрайната пустош на жълтото, което обличам при твоето тръгване… когато залоствам вратите и подреждам витражни стъкла по дланта си… Защото ти си онзи древен Йоан, който кръщава звездите в безплътно мълчание, обгръща ги в пурпурен плач и после сам се именува Исус… докато страдам от кръвоизлив в очите.
Нощем ме халюцинираш на всеки ъгъл под свода на времето, протягаш ръце в илюзорно усилие без да докосваш… без дори да копнееш за моята плът от изсънувани тайнства – защото за теб аз съм онази без името… онази, която се крие под странното сърце на часовника и която може да бъде само погребвана, но никога раждана, никога искана, никога истинска… защото аз съм онази без името.
А, ти продължаваш да ме създаваш такава – безвъздушно пространство, заключено в рафтовете на библиотека от сънища… и продължаваш да ме поглъщаш такава – изтъкана от думи, където убягва сегашното време… където гълъбите са винаги сиви, а ти си различен, но винаги древен – пророк, мъченик, светец, инквизитор… събирач на цветове и витражи, художник с вятърни четки и анорексия под езика… може би болен от изпитата плът на онази без името.
Фотография: Юлия Попова
Когато пристигаш при мен малко след полунощ, пеперудите вече събират прахта от крилете си, потрепват от серпентините студ на мълчание и бързат да рисуват заскрежени лица във очитете ти. Защото ти пристигаш без скрижали от далечното си скитане и без пустини, без оазиси, и без сирени, които да полагаш на олтара на съдбата си… И без да бъдеш жрец, започваш да разпитваш за магията, за затворения поглед в стъкленицата, за онзи ритуал на изцеление, от който се порждат облаци…
Когато пристигаш при мен малко след полунощ, аз съм отдавна заминала – и няма оставени знаци за полепнали, мъхести мисли, и няма целувки в хербарии, нито претоплена нежност от вчерашен дъжд по листата. А, ти искаш толкова малко – да разказвам истории, да се обличам в сребристи очи от очакване… да съшивам самотата с косите си в гоблени от залязващо слънце-полуфабрикат.
Когато пристигаш при мен малко след полунощ, изобилства от нежност и болка под езика на времето и от кукувици, напуснали часовниците. И ти искаш само чаша малиново вино – да пиеш направо от вените на моето утрешно плаване. А, знаеш, че ме е страх от вода… Но, кой те кара да плаваш, Глупачке…ти не си Одисей и никога няма да бъдеш, защото си нямаш дори една Пенелопа… защото си нямаш Итака, защото си нямаш предречено, древно завръщане, избродирано като тъмно съзвездие по ръцете на времето… Затова няма никога да заминеш, да се затичаш по светлите петна от безметежност по килима ти… и ще си винаги обречена на моето пристигане – малко след полунощ.
Когато пристигаш при мен малко след полунощ, аз съм отдавна различна. С очи-огледало, в което да сресваш деня си, да снемаш пред мен прахта от зениците, да я поръсваш обилно с шафранен копнеж по безвремие и да ме молиш да я сервирам за закуска… Когато очакваш да бъда утринносиня, с роса и мирис на дъб върху ноктите, да бъда спомен от минал живот нарисуван в съзвездие, да бъда неясно, мистично пророчество за прага на твоето следващо скитане… Но никога да не бъда отронен копнеж на заспалата птица на мачтата, да не бъда изпусната бримка в плетивото от летни звезди, да не бъда задавен вик на сирена с опашка от перлени думи само в бъдеще време… Защото аз си нямам избродирано по стъпалата завръщане, защото си нямам Итака, нито дори една Пенелопа… и ме е страх от вода. Затова си оставам обречена да събирам прах от пеперудени криле в стъкленици, докато чакам твоето пристигане – малко след полунощ…
Фотография: Юлия Попова
Не е любов нашето,а лична работа.
Не любовници сме,а съучастници.
Ей такива са нашите празници.
Вечерите-и те такива са.
Скъсах вече пантофките приказни.
Тъмно е като в рог в душата.
Да вия ми идва.Да хвана гората.
Пусти пустеят без отражения огледала ни –
-лошо знамение.
Сутрин на сладко миришат ми пръстите.
Миризма на бонбони - така ми е втръснала.
Значи от всички сме тука забравени.
Ни бити. Ни глезени. Изоставени.
Даже и сънища вече си нямаме.
Ей такива сме с теб двамата.
Не любовници, а съучастници.
Не е любов нашето, а лична работа.
Затъпяваща траектория – това е цалата наша история.
Олга Залеская
Жената Работохолик
Можете да я видите да пристига на работа по-рано от останлите. Непременно си носи кафе от вън, а може и натурален сок ако е в добро настроение. Идва поне 10 минути по-рано и това са най-хубавите 10 минути от деня й преди досадните колеги да се е появили да са започнали да я разсейват с дребните си случки от вечерта. В това най-блаженно време Жената Работохолик си преглежда имейла, подрежда си задачите и бъдете убедени, че се чувства по-добре и от Клеопатра млечната си вана. Това е нейното тайно ежедневно удоволствие, което пази ревниво и ако случайно започне да ви гледа свирепо още от вратата, най-добре си погледнете часовника – явно сте подранили! Тази жена по-лесно ще преживее пропуснат оргазъм отколкото ранната ви поява, нарушаваща нейните сутришни ритуали… така че, моля, бъдете внимателни с времето!
Малка, сладка Интригантка!
И така както един ден си стоите и си се измъчвате вътрешно за проблемите с благоверни, за онзи проклет имот на баба ви дето онази измислена братовчедка ви отмакна или за това какъв тъпак е шефа ви, че не оценява блестящите ви като 100 ватова крушка идеи, се заслушвате в шушукането на колежките и разбирате, че горепосочените въпроси явно вълнуват не само вас, а и целия офис… И някак съвсем недадейно и шефът ви започва да се вълнува най-вече по темата какъв е тъпак…е, това автоматично ви се отразява на настроението, а в някои случаи и на заплатата, но ако ще ви улекне малко, знайте, че поне един човек се чувства безкайно щастлив в този момент – онази сладка и мила колежка, на която така безрезервно разказахте за вече изброените неща… И ако се питате, защо й е да раздухва нещастието ви пред всички и да ви клюкари на ръководството – е, как защо? Заради малките пърченца лепкаво удоволствие по гърлото й, когато види плодовете от интригите си… и заради прочутата максима „Не сакам аз да съм добре, сакам Вуте да е зле”… и не се старайте да търсите логика в цялата работа, просто приемете, че тя е малка, сладка Интригантка…
Скорошни коментари