Amoriel’s Weblog

С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде.
Истинските са тъжни,
ще стигнеш навсякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотолии,
не пътувай, мой нежен Колумб.
Истинските тъжни и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай!

Иван Пейчев

Не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
Аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
Не чаках есента, но тя дойде.
Дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
Но тя дойде. Всъщност тя се върна,
но не с античната си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен.

Иван Пейчев

Не винаги една книга може да те разтърси… да те озадачи, да те обърка… да те накара да се замислиш, да погледнеш в себе си… и все пак това се случва.

По-озадачаващо е, когато откриеш парченца от личната си история, разпръснати неумело, като изгубени части от пъзел, на страниците на някое произведение… но и това се случва (макар и по-рядко). Може би точно това ме плени и очарова в “Спутник, моя любов” на Харуки Мураками. В някои картини и случки, в някои взаимоотношения и усещания открих себе си… а, може би това се е случило не само на мен…

Книгата съвсем не е нова, не знам точно кога е издадена, но е определено вълнуваща. С аромат на самота, на обреченост в чувствата, но по един спокоен начин - сякаш няма как да избягаш от действителността… и въпреки това “бягството” се случва - не е ясно, къде се пренася героинята след своето “бягство” от действителността, по-важни са самотата и осъзнаването, породени у другите герои след “бягството” й…. важна е трансмисията на реалността, причупването и изкривяването й до пълното й сливане с екзистенцията на сънуването… сънуване в една нереална реалност… на границата на разума и на битието, на границата на смисъла.

Това е една от книгите, които искам, но не мога да опиша… малко ми напомня на “Пилгрим” на Тимати Финдли, но стилистиката е по-различна… Знам само, че се почувствах празна след като я прочетох, а това е усещане което ти остава само след наистина хубавите книги…

В тези особени вечери на самота преоткривах джаза…връщаше ме в някакво далечно, изгубено измерение, обитавано от сенки, лек тютюнев дим и бордо…не знам дали този свят беше по-вълнуващ или беше замрял в собствения си изтляващ пулс като моя истински, имам предвид ежедневен и видим свят…не знаех дали там звуците раждаха чувства и дали чувствата раждаха вдъхновение…знаех само, че в моя истински свят това не се случваше…там нищо не се случваше или по-точно нищо което да си заслужава. Нямаше истории за разказване, нямаше усещания за изживяване и нямаше чудати бездни за преоткриване. „Животът е най-вълнуващата игра” – нещо подобно твърдеше някаква реклама, но едва ли някой би се хванал на подобна плоска шега в своето отегчено ежедневие.
Докато слушах джаз изчезваше болезнеността на ежедневито, изчезваше това което ме караше да се бонтувам…за първи път ми мина мисълта, че може би се дрогирам с джаз… успокоявам се и всичко спира да има значение…усещането наистина беше подобно като от лека дрога – малко замайване, малко лекота, малко утеха…
Нямах любими „парчета” …просто една обща мелодия, която ме обгръщаше и правеше вечерите поносими…музика, която сякаш ми казваше: „Няма защо да си емоционална, аз съм такава…и ще поема всички емоции, ще разкажа всички истории, ще изживея всички чувста…а, ти просто слушай. Не е нужно да усещсш, нито да мислиш, когато съм тук”… и нещата наистина вървяха така…
“I love Paris”… никога не съм виждала Париж, но винаги съм си го представяла, мечтала съм за него по някакъв свой начин, с някакво само мое романтично усещане за него…докато потъвах в музиката като в гъст млечен ликьор имах онова лично усещане за нещата, което се поражда рядко…което ти нашепва, че мигът е само твой и никой не би могъл да те достигне сега, защото ти всъщност обитаваш едно съвсем друго пространство до което обикновените неща и хора нямат достъп, едно херметично пространство на спокойствието и…самотата… И ако някога Ницше беше говорил за Аристократизма на духа, в тези моменти аз бях готова да говоря за Аристократизма на самотата…или по-скоро бях готова да мълча за тях, защото в говоренето рядко има нещо наистина аристократично.
Дрезгавостта на гласовете беше особео вълнуваща…или по-скоро беше особено интригуваща, защото ме караше да затварям очи и да потъвам без да си давам сметка дали там накъдето бях заслизала има дъно и какво беше то…всъщност и това нямаше значение. Важното беше потъването. Никога не съм можела да плувам, но винаги съм мечтала да не се страхувам…

Сценария е предвидим… след няколко месеца вече живеехме заедно. На този етап бях забравила първоначалните разговори…бях забравила фотографията, а той беше забравил театъра – всичко си дойде на мястото. Интернет измести разговорите в кафенетата, набързо свалените филми от торенти изместиха театъра, дори и мисълта за него… обаянието ми на интелигентна, колоритна Птица Жар се стопи и се превърнах в домашния папагал, който дори не желае да говори… 

После се появи и един определно кастов проблем… докато стоях, като принцеса в своята панелна кула, в квартал на София и отдавах времето си на литература, езици и други такива занимания, разговорите станаха съвсем невъзможни… всеки опит за споделяне на емоцията от прочетеното, от видяното, от наученото, получавах раздразнението на Другия. По това време той вече беше станал Другия… вече нищо не ни свързваше. 

И така класическата развръзка на тази съвсем калсическа история е предвидима – аз си оставам в кулата, Другия остава сам със себе си, в лов на виртуални предизвикателства… Да, но всъщност НЕ. 

Няколко пъти предлагах да приклчим историята по класическия начин – предлагах го спокойно, после изнервено, после крещейки, после дори чупех… НЕ. Няма как да приключим. „Не ти решаваш, кога да се разделим”. Арогантност, твърдоглавие, инат и… мъчение, разбира се двустранно… и така с месеци. Когато това не помагаше и демонстрирах крайна решителност ситуацията се обръщаше – молби, обещания, сълзи, падане на колене…каквото се сетите още, все по сценарий. Би излязла добра пиеса (отбелязвам си наум!). 

Накрая раздялата стана факт… мъчително и с много, много дълги скандали – на живо и по телефона.  И ако смятате, че тук пиесата свършва - грешите. Получихме картина на класическа невроза, придружена с истерични пристъпи и склонност към самонараняване. Първоначално всичко изглеждаше като поредната емоционална манипулация, като част от вече познатия сценарий. Но този път се оказа истина… всички сме чували истории за хора, които са полудели от любов или от раздяла, но никой не вярва в тях. И аз не вярвах, дори и сега не съм сигурна, че вярвам. По-скоро се страхувам. Никой не може да носи моралната вина за подобна случка… поне аз не мога. И тъй като психосоматичните състояния ставаха все по-плашещи и все по-чести, кръгът се завъртя отново. В началото Другият, който през целия цикъл на нашата пиеса беше Силният, изведнъж мина от другата страна – стана Слабият, зае моето място. Не, не съм жертва, просто съм по-слаба в емоционален план и прощавам лесно, пречупвам се пред сълзите и обещанията. Това означава да си Слабият в подобна класическа мелодрама, с лек уклон към съвременен абсурдизъм. 
 

Така след като Силният стана Слаб настъпи едно непрестанно движение – ролите започнаха да се сменят като в калейдоскоп, докато и двамата се обаркахме и забравихме кой кой е… Останаха малко въпроси – средно, една шепа… които всеки задаваше на другия и на себе си в някакъв странен апарт, без да е ясно дали въобще се търсят отговорите. Тези смени донесоха известно объркване в главата ми… но, то се оказа преодолимо. Проблемът всъщност дойде от безразличието – може би като вид защитна реакция станах безразлична… да, показвах престорени емоции и казвах „Обичам те” наизуст, като по добре заучен сценарий – знаех точно къде и точно кога да го кажа – „Обичам те” и невротизма намалява… „Обичам те” и знам, че значително съм скъсила настоящия досаден апарт до още 2-3 минутни словоизлияния, които няма да чуя, замислена за новия самоучител по соахили.  

И така след като си сменихме ролите няколко пъти не само загубихме представа за същността на Другия, но и за плътта на самата ситуация. Всеки заживя в своята монологична форма, с единствената допирна точка „Обичам те” – лишено от всякакъв смисъл.

И така аз съм един истински Не-любител на блогове и на общуването  в интернет като цяло… Но преди време открих прекрасната карнавалност на това пространство… мисля, че всичко започна с първата ми поща, а след това и с профил в сайт за запознанства… и… Carambaaaa!!!! И нека карнавалът започне сега…

Ето ме няколко години по-късно с първия си блог… а, сега да танцуваме!!!